— Здравей, Роузи — поздрави я Бил.
9
Обзе я ненадейно и неописуемо силно желание да избяга, преди да е успял да забележи колко я бе изненадал, но сетне очите му се впиха в нея, потърсиха нейните и бягството стана невъзможно. Бе забравила изумителните зелени отблясъци, които грееха в тези очи, като слънчеви отражения в плитчините. Вместо да хукне към входната врата, Роузи бавно закрачи към него, едновременно щастлива и уплашена. Всъщност я изпълваше всепоглъщащо чувство на облекчение.
— Казах ти да стоиш настрана от мен. — Сама долавяше трепета в гласа си.
Той посегна към нея. Бе убедена, че не бива да поема ръката му, но не можа да устои и вплете пръсти в неговите.
— Зная, че ми каза — простичко отвърна той, — но, Роузи, просто не мога.
Тези думи я изплашиха и пусна ръката му. Взря се нерешително в лицето му. Никога досега не й се бе случвало подобно нещо, никога, и тя нямаше никаква представа как да го приеме и как трябва да се държи.
Той разтвори ръце и може би с този жест просто искаше да потвърди и подчертае своята безпомощност, но това бе напълно достатъчно за изнуреното, изпълнено с надежда сърце на Роузи — заличи колебанията й и изключи гласа на разума. Сякаш като насън пристъпи към отворените обятия на Бил и когато ръцете му се сключиха около нея, притисна лице към рамото му и затвори очи. А когато дланите му докоснаха косите й, които тази сутрин не бе сплела, а бе оставила свободно да се спускат по раменете й, изпита особено, фантастично чувство — сякаш току-що се събужда. Като че бе спала — не само сега, преди да се сгуши в прегръдката му; не просто тази сутрин, когато будилникът прогони съня с мотоциклета, а години наред, като Снежанка, която потънала в непробуден сън, след като отхапала от отровната ябълка. Сякаш едва сега се събуждаше съвсем и се оглеждаше наоколо с очи, които тепърва започват да проглеждат истински.
— Радвам се, че дойде — изрече.
10
Поеха бавно на изток, по Крайбрежната улица, право срещу топлия силен вятър. Бил обви ръка около талията й и Роузи се усмихна. Езерото се намираше на пет километра западно от тук, но на нея й се струваше, че както я е прегърнал, би извървяла целия този път без никакво усилие. Би стигнала до езерото и може би дори би продължила по водата, пристъпяйки по гребените на вънните.
— Защо се усмихваш? — поиска да знае той.
— О, нищо. Просто така, усмихва ми се.
— Наистина ли се радваш, че дойдох?
— Да. Снощи почти не спах. Непрестанно се питах дали не съм сбъркала. Всъщност наистина сбърках, но… Бил?
— Тук съм.
— Направих го, защото държа на теб много повече, отколкото съм си представяла, че мога да държа на който и да е мъж в целия си живот, а и всичко стана толкова неочаквано… аз съм полудяла, не знам защо ти говоря всички тези неща.
Притегли я за миг към себе си.
— Не си полудяла.
— Обадих ти се и ти казах да стоиш настрана от мен, защото става нещо — може би става нещо — а аз не искам да пострадаш. За нищо на света.
— Норман, нали? Като Бейтс. Все пак е дошъл да те търси.
— Сърцето ми подсказва, че е той — подбирайки внимателно думите си, отвърна Роузи, — и нервите ми са на същото мнение, но аз не съм много сигурна дали вярвам на сърцето си — било е изпълнено със страх толкова дълго, а нервите ми… нервите ми са абсолютно разбити.
Погледна часовника си, после се обърна към будката за хот-дог на близкия ъгъл. Наблизо имаше градинка с пейки, по които бяха насядали да обядват чиновници.
— Би ли почерпил една дама с хот-дог с кисело зеле? — Изведнъж й се стори, че следобедните неприятности със стомаха са най-маловажното нещо в света. — От детските си години не съм яла хот-дог.
— Мисля, че може да се уреди.
— Да седнем на онези пейки и ще ти разкажа за Норман, като Бейтс. После ще можеш сам да решиш още ли искаш да се виждаш с мен или не. Ако стигнеш до извода, че не желаеш, ще те разбера…
— Роузи, няма да…
— Не казвай нищо. Нека първо ти разкажа. И по-добре хапни преди това, защото после няма да имаш апетит.
11
След пет минути Бил се появи пред пейката, където го чакаше Роузи. Внимателно крепеше поднос с два сандвича и две картонени чаши лимонада. Роузи взе единия сандвич и едната чаша, постави я на пейката до себе си и измери младия мъж със сериозен поглед.
— Може би трябва да престанеш да ме храниш. Започвам да се чувствам като сирачето от плакатите на УНИЦЕФ.
— Доставя ми удоволствие да те храня. Толкова си слаба, Роузи.
„О, Норман изобщо не смята така“ — си каза тя, но при тези обстоятелства надали това бе най-подходящата забележка. Не знаеше коя би била по-подходяща и изведнъж се улови, че се мъчи да си припомни глуповатите реплики, които си подхвърляха героите в телевизионните сериали като „Мелроуз Плейс“. Да можеше сега да заговори така уверено. „Ах, колко съм глупава, забравих си сценария!“ — каза си с насмешка. Но вместо да се разприказва, Роузи се втренчи в хлебчето с набърчено чело и плътно стиснати устни, сякаш изпълняваше магически ритуал преди хранене, който от поколения се предава по женска линия в нейното семейство.