— В същата година си направила аборт, нали?
— Да — отвърна Роузи, вторачена в ръцете си. — Тогава ми счупи и едно ребро, а може би и две. Не помня точно, но е отвратително, не смяташ ли?
Той не отвърна, тъй че тя продължи, обяснявайки, че най-лошото (с изключение на аборта, разбира се) били продължителните мълчаливи мигове, когато просто я гледал и пръхтял тъй силно, че приличал на животно, което се кани да се нахвърли върху жертвата си. Но след аборта нещата като че ли се пооправили. Отбеляза, че тогава започнали да й се губят разни подробности; открила, че като седне в люлеещото се столче, времето като че ли престава да тече за нея; а понякога, докато слагала масата за вечеря, заслушана как колата на Норман избръмчава по алеята към гаража, изведнъж осъзнавала, че през деня се е къпала осем-девет пъти. Обикновено изгасяла лампата.
— Обичах да се къпя на тъмно — неочаквано отбеляза тя, все още не смеейки да вдигне поглед от скута си. — То е като да седиш в мокър дрешник.
Най-сетне му разказа за разговора с Ана, която не бе закъсняла да й се обади поради една изключително важна причина. Научила нещо, което не било споменато в статията във вестника, а полицаите го криели, защото не искали да ги залеят с потоци фалшиви признания и да ги подведат в погрешна посока. Тялото на Питър Слоуик било нахапано на четиридесетина места и поне една част от него липсвала. Полицаите смятали, че убиецът може да я е отнесъл със себе си… по един или друг начин. От груповата терапия Ана знаела, че Роуз Макклендън е била омъжена за ухапвач, а при пристигането си в този град най-напред се бе срещнала с бившия й съпруг. Ана бързо добавила, че двете неща може въобще да не са свързани помежду си. Но все пак… от друга страна…
— Ухапвач — тихо повтори Бил. Звучеше така, сякаш говореше на себе си. — Така ли се наричат такива хора? Това ли е истинското название?
— Струва ми се, че да — отвърна Роузи.
Сетне, сякаш се страхуваше, че той няма да й повярва (или че ще реши, че тя, както би се изразил Норман, „си дрънка, колкото да не заспи“), запретна ръкава на розовата тениска с надпис „Тейп Енджин“, с която бе облечена, и му показа стар белег, който приличаше на ухапано от акула. Това бил първият й сватбен подарък. После му показа друг белег, от вътрешната страна на лявата ръка. В същия миг кой знае защо пред очите й изплуваха гладки, бели, каменни лица, почти скрити в буен зелен храсталак.
— Тази рана кървя доста, а после се възпали — говореше с тона на човек, който съобщава най-обикновени, ежедневни факти — баба се обади по-рано, пощальонът донесе колет, или нещо такова. — Само че не ходихме на лекар. Норман ми донесе голяма туба антибиотик. Изпих го и се пооправих. Той познава какви ли не хора, от които може да получи каквото си поиска. Нарича ги „малките помощници на татко“. Като се замисли човек, това дори звучи смешно, нали?
Продължаваше да говори повече на сплетените си ръце, които почиваха в скута й, но накрая се осмели да погледне към Бил, за да прецени въздействието на думите й. Откритието я порази.
— Какво? — дрезгаво попита той. — Какво има, Роузи?
— Плачеш — отвърна тя с треперещ глас. Бил сякаш се изненада.
— Не, не плача. Най-малкото, не смятам, че плача.
Роузи протегна ръка, избърса нежно очите му и му показа върха па пръста си. Той го разгледа съсредоточено, после прехапа долната си устна.
— А и не се храниш.
Половината сандвич стоеше недокоснат, а киселото зеле с горчица бе изпопадало от хлебчето. Той захвърли цялата чинията в близката кофа за смет, после се загледа в жената до себе си и разсеяно отри влажните си страни.
Завладя я предчувствие. Ей сега ще я попита защо е останала при Норман и понеже няма да съумее да стане от скамейката и да си тръгне (със същия успех можеше да напусне дома на Уестморленд Стрийт сто пъти досега), помежду им ще изникне първата преграда, понеже няма да може да отговори на този въпрос. Наистина не знаеше защо бе останала при него, както и защо в крайна сметка една-единствена капчица кръв промени живота й. Знаеше само, че банята бе най-хубавото място в цялата къща — тъмно, влажно и изпълнено с пара, и че понякога половин час в столчето на Пух й се струваше като пет минути, а и въпросът „защо“ не притежава никакво значение, когато човек живее в ада. В ада няма мотиви. Жените, които вземаха участие в груповата терапия, знаеха, че е така — никоя не я бе попитала защо не го е напусната по-рано. Те знаеха защо го е направила. Знаеха от личен опит. Струваше й се, че дори случката с ракетата за тенис няма да ги изненада… и кой знае какво още.