— Сигурен съм, че нито един полицай на света не би…
— А случайно да са идвали у вас да играят покер и да гледат „Деби представя Далас“?
— Ами… не. Не, но…
— А у нас са идвали. Чувала съм разговорите им и знам как гледат на останалия свят. Точно така, за тях другите са „останалият свят“. Дори и най-добрите разсъждават така. Светът се дели на две. Съществуват те… и клиентите на „К-Март“. Това е.
Бил понечи да каже нещо, макар да не бе много сигурен точно какво, но сетне размисли. Стори му се в известен смисъл правдоподобно Норман да съумее да се добере до адреса на Роузи на Трентън Стрийт чрез някакви неведоми полицейски системи за осведомяване, но не това го накара да замълчи. Изражението на лицето й — изражението на жена, която с омраза и нежелание бе разровила спомените за по-злощастни времена в своя живот — му подсказваше, че не би могъл да й каже нищо достатъчно убедително. Тя се страхуваше от полицаите, знаеше, че не „всички страхове могат да бъдат победени със силата на логиката“.
— Освен това Ана каза, че не съм длъжна да го правя. Според Ана, ако наистина е бил Норман, той ще отиде най-напред при тях, а не при мен.
Бил се замисли над думите й и заключи, че съдържат истина.
— И какво смята да прави?
— Вече е взела мерки. Изпратила е факс на някаква женска организация в нашия град — там, където живеех преди — и ги е предупредила за ставащото тук. Поискала е информация за Норман и след час те й изпратили цял куп неща, включително и снимка.
Той повдигна вежди.
— Бързо са се справили, при това в извънработно време.
— В момента съпругът ми е герой у дома — безизразно заяви. — Сигурно цял месец само го черпят. Проведе успешна операция срещу голяма наркотрафикантска банда. Два-три поредни дни снимката му излизаше на първа страница във вестниците.
Бил подсвирна. В крайна сметка може и да не е чак такава параиоичка.
— Жената, която получила съобщението на Ана, не спряла дотук — продължи Роузи. — Обадила се в Полицейското управление и поискала да говори с него. Заблудила ги с някаква история за това, че възнамерявали да му връчат похвална награда от името на жените.
Той се замисли, после избухна в смях. Тя се усмихна вяло.
— Дежурният проверил в компютъра и казал, че лейтенант Даниълс е на почивка. Според него бил заминал някъде на запад.
— Което значи, че може да е дошъл да си почива тук — замислено отбеляза младият мъж.
— Да. И ако някой пострада, аз ще съм ви…
Той я сграбчи за раменете и рязко я извърна към себе си. Тя разтвори широко очи и като че потрепна. Този поглед предизвикваше у него неизпитвана досега болка. Внезапно си припомни някаква история, която бе чувал в Ционския американски Център, където до деветгодишна възраст ходеше на вероучение и курсове по иврит. Ставаше дума как по времето на пророците хората понякога се превръщали в камък. Тогава това му се струваше възможно най-жестоката форма на наказание, която е съществувала под слънцето, далеч по-страшна от разстрел или от електрическия стол — наказание, което по никакъв начин не може да бъде оправдано. И сега, като виждаше какво бе направил Норман Даниълс с тази жена, чиято крехкост и уязвимост бяха изписани на лицето й, започваше да се пита прав ли е бил.
— Само не казвай „виновна“ — изрече. — Да не би ти да си създала Норман?
Тя премига, сякаш никога досега не й бе хрумвало подобно нещо.
— Но как, за Бога, е успял да открие тоя Слоуик?
— Правил се е на мен.
Бил я изгледа учудено. Роузи кимна.
— Звучи налудничаво, но говоря сериозно. Наистина умее да прави такива неща. Виждала съм как го прави. Сигурно по същия начин се е справил и с оная банда.
— Усет? Интуиция?
— Нещо повече. Почти като телепатия е. Той го нарича „риболов“.
Бил поклати глава.
— Май говорим за много особена личност.
Тези думи я изненадаха и тя се разсмя.
— О, Боже, и представа нямаш! Както и да е, жените в „Д и С“ вече са виждали снимката му и ще бъдат изключително предпазливи, особено в събота. Някои ще носят със себе си спрей… както казва Ана, онези, които може и да се сетят да го използват, ако се окажат натясно. Всичко ми звучеше много успокоително, докато изведнъж не ми заяви: „Не се тревожи, Роузи, и друг път сме били под тревога“, но накрая всичко се оправяло. Защото когато има убит човек — при това добър човек, като този, дето ме измъкна от затруднението на онази влудяваща автогара — това не е просто тревога.