Гласът й отново се извисяваше и думите се сипеха все по-бързо. Той хвана ръката й и я погали.
— Зная, Роузи — изрече, надявайки се, че гласът му звучи успокоително. — Знам, че не е.
— Мисли си, че знае какво прави — Ана де; че й се е случвало да изпада в подобна ситуация, и то само защото се обадила в полицията, когато някакъв пиян тип замерил прозореца с тухла, или пък се мотаел наоколо и заплюл жена си, като излязла да прибере сутрешния вестник. Никога не се е сблъсквала със същество като Норман, но това не й е известно, което пък тревожи мен. — Тя замълча, стараейки се да се овладее, а после се усмихна. — Както и да е, тя твърди, че не било необходимо и аз да се замесвам, поне на този етап.
— Радвам се да го чуя.
Вече почти бяха стигнали до „Кори Билдинг“.
— Нищо не каза за косата ми. — Тя го погледна плахо. — Това какво означава, че не си забелязал, или че не ти харесва?
Той огледа косата й и се ухили.
— Забелязах и ми харесва, само че мислите ми бяха заети с други неща — страхувах се, че няма да те видя никога повече, искам да кажа.
— Съжалявам, че толкова те разстроих. — Наистина съжаляваше, но се и радваше, че го разстрои. Нима някога ухажването на Норман я бе вълнувало и наполовина толкова много? Не помнеше. Помнеше ясно как бяха на рали и той я опипваше под някакво одеяло, но поне за момента всичко друго чезнеше в мъгла.
— Хрумна ти от картината, нали? Онази, която си купи, когато се запознахме.
— Може би — внимателно отвърна. Странно ли му се вижда и затова ли не бе казал и думичка за косата й?
Но той отново я изненада, дори повече, отколкото с въпроса за Уенди Яроу:
— Когато жените променят цвета на косата си, изглеждат така, сякаш са си променили цвета на косата. В повечето случаи мъжете се правят, че не знаят това, и намират промяната за страхотна, но всъщност го знаят. Но ти… сякаш когато дойде в магазина бе с боядисана коса, чийто истински цвят е този, с който си сега. Това вероятно ти звучи като най-нахалното твърдение на света, но е самата истина, а блондинките по правило изглеждат най-нереалистични. Само че трябва да я сплетеш като жената на картината. Ще си като викингска принцеса. Много секси ще стои.
Тази дума сякаш натисна огромен червен бутон в главата й и предизвика у нея невероятно приятни емоции, които същевременно ужасно я плашеха. „Не обичам секса — каза си. — Никога не ми е харесвал, но…“
Срещу тях се задаваха Кърт и Роуда. Четиримата се срещнаха пред поочуканите въртящи се врати на „Корн Билдинг“. Режисьорката огледа Бил.
— Бил, това са хората, с които работя — представи ги Роузи. Руменината плъзна нагоре по страните й. — Роуда Саймънс и Къртис Хамилтън. Роуда, Къртис, това е… — В един кратък, отчайващо подтискащ миг по никакъв начин не можеше да си спомни името на човека, който вече означаваше толкова много за нея. После, става Богу, то изведнъж изплува. — Бил Стайнър — довърши.
— Приятно ми е — избърбори Кърт и се ръкува с младия мъж. После хвърли поглед към вратата, очевидно горящ от нетърпение да нахлузи слушалките на ушите си.
— Както се казва, за мен е удоволствие — разбирам, че сте приятел на Роузи — заяви Роуда и също протегна ръка. Тъничките й гривни глухо звъннаха.
— Удоволствието е мое — отвърна той и се обърна към Роузи. — Остава ли уговорката за събота?
Тя се размисли напрегнато, сетне кимна.
— Ще те взема в осем и половина. Не забравяй, че трябва да се облечеш топло.
— Ще го имам предвид.
Руменината сякаш бе плъзнала по цялото й тяло, гърдите й се бяха стегнали и дори усещаше лек гъдел в пръстите. Бил я погледна и сякаш отново натисна горещия бутон, но този път усещането бе по-скоро приятно, отколкото тревожно. Изведнъж я обзе неистово желание — комично, но при все това невероятно силно — да обвие тялото му с ръце… и с крака… и просто да се изкатери по него като по дърво.
— Ами, значи ще се видим тогава. — Той се наведе и лекичко докосна с устни ъгълчето на устата й. — Роуда, Къртис, беше ми приятно.
После се обърна и закрачи, подсвирквайки си.
— Роузи, нямам какво да кажа, освен че имаш добър вкус — отбеляза другата жена. — Какви очи!
— Ние сме просто приятели — смутено заобяснява тя. — Срещнах го… — Замълча. Изведнъж й се стори много сложно и твърде неловко да разказва как точно се е запознала с Бил. Сви рамене и се засмя притеснено: — Е, нали знаеш как става.
— О, знам — отвърна Роуда, проследявайки с поглед Бил, който се отдалечаваше по улицата. После се обърна отново към Роузи и доволно се засмя. — Знам, и още как. В тази развалина тупти сърце на истинска романтичка, която искрено се надява, че с господин Стайнър ще станете много добри приятели. А междувременно, готова ли си пак да се захващаме за работа?