— Тръгвай! — нареди жената с червената дреха. — Отивай в храма! Трябва да го прекосиш, но за нищо на света не се спирай! Не пипай нищо и не хващай вяра на онова, което ще чуеш или видиш. Вътре е пълно с призраци, но и насред самия Храм на Бика призраците не могат да сторят нищо на смъртна жена.
Роузи цялата трепереше, от стичащата се в очите и вода всичко й се виждаше двойно; от ушите й като екзотични обици, висяха огромни водни капки. „Уенди“ стоеше пред нея, мократа й коса бе прилепнала към челото и страните, а тъмните й очи пламтяха. Вече трябваше да крещят, за да надвикат безпощадната вихрушка, която се бе извила.
— Мини през вратата от другата страна на олтара и ще се намериш в градина, където всички цветя и треви са мъртви! В отсрещния й край ще видиш няколко дървета, но и те са изсъхнали, всичките, ’свен едно! Между градината и горичката тече поток! Ти не шещ пий от него, и колкото и да ти се ще — не щещ пий — дори да се не докосваш до него! Прекоси го по камъните. Ако си потопиш дори малкото пръстче, ще забравиш всичко, което някога си знаела, и дори как се казваш!
По небето пробяга ослепителна електрическа искра и в миг облаците заприличаха на оцъклени чудовища. Роузи не бе изпитвала такъв студ в живота си, нито пък подобно необикновено вълнение в сърцето си, което сякаш се опитваше да изпомпа малко топлина в изстиналата й от ледения дъжд кожа. Отново й хрумна същата мисъл — ако това е сън, то водните каскади, които се изливат от небето, са най-обикновен пролетен дъждец.
— Иди в горичката! При изсъхналите дървета! Онуй дърво, живото, е нар! Набери семки от плодовете, които ще намериш под него, но да не си посмяла да ги опиташ и дори не се пипай по устата с тая ръка, дето си пипала семките! От дървото има стълби, които водят надолу, към подземието! Намери бебето и й го донеси, но се пази от бика! Пази се от бика Ериниъс! Хайде, тръгвай! Бързай!
Роузи се страхуваше от Храма на Бика с чудновато разкривените стени, но възможността да се махне от дъжда й донесе известна утеха. Искаше да се махне от вятъра, дъжда и светкавиците, но да е на закрито, в случай, че падне градушка. Мисълта да се намери гола насред градушка, пък макар и насън, й се стори крайно неприятна.
Изкачи няколко стъпала, после се обърна към другата жена. Ефирната червена дреха бе плътно прилепнала към тялото й като пласт боя и „Уенди“ също изглеждаше като гола.
— Кой е Ериниъс? — викна Роузи. — Какъв е той?
Хвърли през рамо поглед към храма, сякаш очакваше богът да чуе гласа й и да се появи. Но не се показа никакъв бог — около постройката, чиито очертания се размиваха в дъжда, нямаше никого.
Тъмнокожата жена вдигна нагоре очи и викна в отговор:
— Защо го правиш толкова глупаво, момиче? Отивай, отивай, докато все още можеш!
И безмълвно посочи храма, точно като господарката си.
6
Роузи закрачи към храма гола и бяла като сняг, притиснала свитата си на кълбо нощница към корема си, стараейки се да го предпази колкото може. След пет крачки стигна до каменната глава, която лежеше в тревата. Взря се в нея, очаквайки да види лицето на Норман. Разбира се, че ще е той, най-добре да е подготвена предварително. В сънищата винаги става така.
Но не беше Норман. Пооредялата коса, месестото лице и буйните мустаци като на Дейвид Кросби принадлежаха па мъжа, когото подмина на входа на онази кръчма — „Напръстничето“ — в деня, когато се изгуби, търсейки „Дъщери и сестри“.
„Пак се изгубих — рече си наум. — Божичко, изгубих се.“
Отмина каменната глава, чиито празни очи сякаш плуваха в сълзи, а напряко на лицето и челото й бе паднал дълъг мокър стрък трева, който наподобяваше белег; като се доближи до странно наклонения храм, й се стори, че дочува шепот зад гърба си: „Ей, маце, айде да се чукаме, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим кревата, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“
Заизкачва се по хлъзгавите стъпала, които бяха обрасли в лози и пълзящи растения и изглеждаха доста несигурни, обзета от странното усещане, че каменната глава се извръща настрани, за да следи извивките на голите й крака, докато се изкачва към мрачния вход, а от мократа земя под каменната фигура избива кална вода.
„Не мисли за нея, не мисли за нея, не мисли.“
Устоя на обзелото я желание да избяга — и от дъжда, и от въображаемия поглед — и продължи внимателно да подбира пътя си, стараейки се да избегне цепнатините, които с течение на времето се бяха образували в камъка, а на места бяха достатъчно широки да си изкълчи глезена или да си счупи крака. Но това не беше чак толкова страшно — кой знае какви отровни гадини кротуваха в тия тъмни дупки, готови всеки миг да я ухапят или да я ужилят?