Водата се стичаше от плешките й чак до основата на гръбначния й стълб и на Роузи й се струваше, че никога не й е било толкова студено, но въпреки това поспря на най-горното стъпало и се взря в каменната рисунка, издялана над широкия тъмен вход на храма. Не я бе забелязала на картината си — явно е била скрита в сянката на надвисналия покрив.
Изобразяваше момче с ледено изражение, което се подпираше на нещо като телефонен стълб. То имаше перчем на челото, а яката на сакото му бе вдигната нагоре. В устата му висеше цигара, а небрежната, отпусната поза сякаш целеше да извести на целия цвят, че това е господин Самата невъзмутимост, издание от края на седемдесетте. Но не означаваше ли тя още нещо? Младежът сякаш казваше: „Ей, маце, ей, маце, ей, маце, не искаш ли да си легнем? Не искаш ли да стоплим кревата? Не искаш ли да скочим под чаршафа?“
Това бе Норман.
— Не! — прошепна тя. Прозвуча почти като стон. — О, не!
О, да. Това бе самият Норман, Призракът на предстоящите побоища — подпрян на телефонния стълб на ъгъла на Стейт Стрийт и шосе № 49 в центъра на Обривил (в центъра на Ооривил, ама че работа); Норман, който зяпа след минаващите девойки, а от отворената врата на „Кръчмата на Финеган“, където магнетофонът е усилен докрай, се носи „А трябва да танцуваш“ на „Би Джийс“.
Изведнъж вятърът утихна и отново се чу плачът на бебето. Не звучеше тревожно — по-скоро детето бе гладно. Едва доловимите вопли накараха Роузи най-сетне да откъсне очи от проклетата рисунка и да се раздвижи, но миг преди да влезе вътре, отново вдигна глава… не можа да се въздържи. Малкият Норман бе изчезнал, ако изобщо някога е бил там. Сега точно над главата й се мъдреше надписът: „ДА МИ ДУХАШ СПИНОЗНИЯ КУР“.
„В сънищата нищо не е постоянно — мислеше си тя. — Те са като водата.“
Обърна се назад и видя „Уенди“, която продължаваше да стои край падналата колона, вир-вода в слепналите паяжини па своята дреха. Роузи й помаха, продължавайки нерешително да притиска омотаната нощница с другата си ръка. „Уенди“ помаха в отговор и продължи да я наблюдава, очевидно без да обръща абсолютно никакво внимание на проливния дъжд.
Младата жена прекрачи широкия хладен каменен праг и пристъпи в храма. Напрегната до крайност, не посмя да влезе навътре и остана близо до входа, готова веднага да изскочи навън, ако види… ъ-ъ… не знаеше какво. „Уенди“ й бе казала да не обръща внимание на призраците, но Роузи бе на мнение, че на жената с червената дреха й е много лесно да бъде хладнокръвна — нали си остана отвън.
Предполагаше, че вътре ще е по-топло, но сега не й се струваше кой знае колко по-топло — от влажните стени лъхаше студ като в подземие или гробница и за миг й се стори, че няма да съумее да се накара да продължи по мрачната пътека, засипана с купища отдавна изсъхнали листа. Беше прекалено студено… при това не само в буквалния смисъл на думата. Скръстила ръце на гърдите си, тя трепереше и шумно поемаше дъх на кратки вдишвания, а над нея се виеха тънички струйки пара. С пръст докосна зърното на гърдата си и никак не се изненада, че то се бе втвърдило като камъче.
Представи си как се връща при жената на хълма и тази мисъл я накара да се раздвижи — как щеше се изправи пред Роуз Мадър с празни ръце? Запристъпва по пътеката бавно и внимателно, вслушвайки се в далечния плач на пеленачето. Сякаш идеше от километри разстояние по някаква тънка магическа нишка. „Иди долу и ми донеси моето детенце.“ Каролайн. Името, което искаше да даде на своето детенце и което Норман и „изби“ от главата, изплува в мислите й съвсем естествено. Непостоянното пулсиране в гърдите й се възстанови. Докосна ги с ръка и потръпна. Бяха се отпуснали.
Очите й привикнаха с тъмнината и изведнъж й хрумна, че Храмът на Бика много прилича на християнска църква — всъщност наподобяваше Първа методистка църква в Обривил, която редовно посещаваше два пъти седмично, преди да се омъжи за Норман. Брачната им церемония също се състоя там, както и опелото на майка й, баща й и братчето й. От двете страни на пътеката имаше редици дървени пейки — най-задните бяха прекатурени настрана и почти бяха затрупани под изсъхналите листа с мирис на канела. По-предните все още бяха изправени в стройни редици. На еднакви разстояния по пейките бяха наредени дебели черни книги — може би дори методистките „Химни и хвалебствия“, с които бе израснала.
В следващия миг — пристъпяйки по централната пътека като някаква странна гола птица — долови и миризмата, която се носеше наоколо. Приятният аромат на листата, които вятърът бе навял през вратата, се смесваше с някакъв друг, доста по-неприятен мирис. Той напомняше на плесен, на мухъл, на изгнило, но като че ли изобщо не приличаше на тези миризми. Дали пе мирише на засъхнала пот? Да, може би. А може би и на разни други секрети — на сперма и на кръв.