Веднага след като усети миризмата, я обзе почти непреодолимо усещане, че нечии злонамерени очи я наблюдават. Чувстваше как те внимателно изучават голотата й, може би дори отбелязват всяка извивка и линия на тялото й, стараейки се да запомнят с точност движението на мускулите под мократа гладка, лъскава кожа.
Стори й се, че в шума на дъждовните капки, които барабаняха по покрива, и пукота от сухите листа под босите й крака се примесва шепотът на храма — „Хубавичко да си поговорим. Хубавичко да си поговорим… но няма да ни отнеме много време да си кажем нещата, които имаме да си казваме. Нали, Роузи?“ Тя спря и взе една книга от втората пейка. Като я отвори, ахна и едва не се задави. На титулната страница на книгата имаше грубовата рисунка, каквато нямаше в нито един методистки молитвеник от времето на найната младост — на нея бе изобразена коленичила жена, която извършваше фелацио на мъж, чиито крака изобщо нямаха стъпала, а копита. Лицето му беше само загатнато, но въпреки това забеляза потресаваща прилика… или поне така й се струваше. Мъжът напомняше на бившия сътрудник на Норман, Харли Бисингтън, който неизменно проследяваше с поглед докъде ще се повдигне полата й всеки път, когато Роузи сядаше.
Жълтата страница под картинката бе гъсто изписана па кирилица, но буквите все пак й се сториха познати. Трябваше да се позамисли, за да открие причината — когато се бе доближила до гише „Информация“ да помоли за помощ, Питьр Слоуик четеше вестник, написан на същата азбука.
Картинката внезапно се раздвижи и линиите като че се плъзнаха към побелелите й, набърчени от дъждовната вода пръсти, оставяйки след себе си тънки мътни следи, подобни на слузестите дири, които оставят охлювите. Някак си бе оживяла. Роузи рязко затвори книгата и гърлото й се сви при мазното изпукване, което се чу отвътре. Изпусна я на пейката и или трясъкът, или нейният писък разбуди прилепите в тъмната половина, по принцип предназначената хора. Над главата й, описвайки безцелни осморки, прелетяха няколко — дебелички кафяви телца, влачени с мъка от черните криле — а после се върнаха в скривалището си. Точно пред нея се намираше олтарът и тя си отдъхна, като забеляза тясната вратичка отляво, през която в мрачното помещение падаше ясна бяла светлина и хвърляше продълговато отражение на пода.
„Тии наистинасссс Роууу-зей — пошепна безмълвният глас на храма със зловещо задоволство. — И сии Роууу-зей Истинскаа-ааа… ела ми тука и ще видиииш… що е тръпкааааа…“
Изобщо не искаше повече да се оглежда — прикова поглед върху вратичката и дневната светлина, която нахлуваше през нея. Дъждът бе намалял, глухият барабанящ звук бе заглъхнал и сега дъждовните капки тихо ромоляха по покрива.
„Тук е само за мъже, Роууу-зей — въздъхна храмът, а после добави нещо, което Норман й казваше, когато не искаше да отговори на някой неин въпрос, но не бе и много ядосан от него: — Това са мъжки работи.“
Надникна в олтара, но бързо извърна поглед. Вътре нямаше нищо — нито амвон, нито символи на вярата, нито свещени книги — но на голите камъни бе просната друга дебнеща сянка на октопод. Ръждивият цвят напомняше кръв, а големината на сянката подсказваше, че с годините много кръв се е проляла тук. Наистина много.
„Като в мотел за самоубиййййци, Роууу-зей — сякаш пошепна залата, а листата по каменния под се разшумяха подобно на смеха на беззъба уста. — Идват, но никога не си отиииииват.“
Тя решително продължи към вратичката, стараейки се да не обръща внимание на гласа и да не отклонява поглед. Питаше се дали няма да й се хлопне под носа, но тя остана отворена. А и никакъв пакостлив таласъм с образа на Норман не изскочи от нея. Роузи излезе на малката каменна площадка сред свежия аромат на съживените от дъжда треви и вдъхна въздуха, който отново започваше да се затопля, макар дъждът да не бе напълно спрял. Отвсякъде се стичаше и шумолеше вода. Чу се гръмотевица (но тя бе прощална, Роузи бе убедена в това). А бебето, което бе забравила за няколко минути, отново се обади.
Градината бе разделена на две части: отляво имаше цветни лехи, а отдясно — зеленчуци, но всички растения бяха изсъхнали. Цареше пълно опустошение. В сравнение с буйната зеленина, която обгръщаше Храма на Бика от всички страни, това парче земя изглеждаше още по-ужасно — като труп с отворени очи и провиснал език. Огромни слънчогледи с жълтеникави жилави стъбла, кафяво семе и сгръчени вехнещи листенца се извисяваха над всичко останало като смъртно болни тъмничари в затвор, чиито обитатели вече са измрели. Цветните лехи бяха засипани от увяхнали цветни листенца и в съзнанието на Роузи изплува кошмарен спомен за онова, което видя на гробището месец след погребението на близките си. След като постави свежи цветя на гробовете им, поиска да се усамоти и се запъти към дъното на малкото гробище, но там с ужас откри купчина увяхнали цветя, които гниеха в пролуката между каменната стена и гората зад гробището. Острата миризма на гаснещото им ухание я накара да се замисли за онова, което ставаше под земята с близките й. Как се променят телата им.