Роузи побърза да отклони поглед от цветните лехи, но зеленчуковата част съвсем не бе по-привлекателна — една от лехите сякаш плуваше в кръв. Отри очи, вгледа се отново и въздъхна с облекчение. Нямаше никаква кръв, а чисто и просто домати. Пред нея се простираше шестметрова леха с попадали, гниещи домати.
„Роузи.“
Но това не беше храмът. Това бе гласът на Норман, който идваше точно зад нея, и изведнъж осъзна, че дори улавя аромата на неговия одеколон. „Всички мъже около мен или използват «Инглиш Ледър», или не използват нищо“ — рече си и я побиха ледени тръпки.
Той се намира зад нея. Точно зад нея. Посяга към нея.
„Не, не вярвам. Изобщо не вярвам, дори и да вярвам.“ Това, разоира се, бе съвършена безмислица, може би дори заслужаваше да се включи в „Книгата на Гинес“, макар и със съвсем малка статия по въпроса, но въпреки това й подейства успокояващо. Много бавно — знаеше, че ако закрачи по-бързо, съвсем ще загуби присъствие на духа — слезе по трите каменни стъпала (по-неугледни дори от онези пред главния вход) и навлезе в останките от „Градините на Бика“, както мислено нарече това място. Дъждът още не бе спрял, но вече едва-едва пръскаше, а вятърът бе като въздишка. Роузи закрачи по алеята, която се образуваше между две редици прегорели, скършени царевични стъбла (в никакъв случай не би минала през доматите, усещайки как се разпукват под стъпалата й), и се заслуша в шума на някакъв поток недалеч от тук. Звукът се усилваше с всяка стъпка и когато излезе от царевичака, на не повече от пет метра забеляза и самата рекичка. Ако се съди по заоблените брегове, сигурно бе три метра широка и съвсем плитка, но сега бе придошла от пороя. Само върховете на четирите големи бели камъка, по които се преминаваше на отсрещния бряг, се подаваха над водата като избелели костенурки.
Самата вода бе плътна и черна като катран. Роузи бавно пристъпи към брега, смътно давайки си сметка, че със свободната си ръка изстисква водата от косата си. Като се приближи съвсем, я блъсна особена миризма на химикали, която неустоимо я привличаше. Изведнъж изпита страхотна жажда.
„Ти не щеш пий от него.“
Да, точно така й каза, предупреди я — как ако си потопи дори малкото пръстче, ще забрави всичко, което някога е знаела, и дори как се казва. Но нима това бе толкова неизгодно? Ако помисли, нима ще загуби много, ако забрави Норман, както и факта, че той все още има сметки за разчистване с нея и дори бе убил човек заради нея?
Преглътна с мъка и усети как пресъхналото й до болка гърло изскърца, сякаш бе полепнало с пясък. И отново без да си дава сметка какво върши, Роузи прокара ръка нагоре по гърдите и по шията си, събра влагата по кожата си, и облиза дланта си. Но няколкото капки не я утолиха, а само събудиха още по-силна жажда. Катраненочерната водна повърхност хвърляше мазни отблясъци по белите камъни и на нея й се струваше, че серните изпарения проникват в глава й. Съвсем ясно усещаше вкуса на чернилката — блудкава и гъста като студен сироп, тя ще изпълни гърлото и стомаха й със странни минерални соли и неизвестни бромиди. Ще дъхти на безпаметна пръст. А после никога повече няма да си спомня деня, когато госпожа Прат (пребледняла като платно, а устните й с цвят на боровинка) позвъни на вратата и каза, че семейството й, цялото й семейство, е загинало при катастрофа, нито пък Норман с молива или Норман с ракетата за тенис. Завинаги ще забрави образа на мъжа на входа на „Напръстничето“ и дебеланата, която нарече общежитието на Ана „лесбийската благотворителност.“ Вече няма да сънува как се свива в ъгъла, а болката в бъбреците й е толкова силна, че й се гади, и трябва непрестанно да си напомня да повръща единствено в престилката, ако се наложи. Хубаво би било да забрави всичко това. Някои неща заслужаваха да бъдат забравени, но други — например онова, което й стори с ракетата за тенис — на всяка цена трябваше да бъдат забравени… но повечето хора рядко имаха възможност за това дори насън.