— Приятна вечер, мис Флеминг! — Кристофър притисна шапката към гърдите си и удостои Ирайн с учтив поклон. След това нахлупи бодро шапката на главата си. Очите му галеха нейните буйно повдигащи се гърди. — Моля ви, постарайте се да избягвате такива пристъпи на гняв, сладка моя. Следващия път може и да не съм тук.
Метлата полетя във въздуха, но той ловко избягна удара и хвърляйки последен сладострастен поглед през рамо, бързо се отдалечи. Измина доста време, докато Ирайн се успокои и осъзнае, че се чувства още по-самотна отпреди.
Разстроена, тя бързо се върна до огъня и се взря сърдито в пламъците, но внезапно малък кожен предмет върху тухления под привлече вниманието й. Когато го вдигна, тя видя, че това е мъжка кесия за пари, и то доста тежка. Ирайн започна да я върти в ръцете си и забеляза върху нея инициалите „К. С“. Неприятна тръпка мина по гърба й, но тя все пак успя да преодолее желанието да захвърли кесията колкото се може по-далече. Предпазливостта й надделя. Тя предположи, че в нея има много пари и че Кристофър сигурно ще се върне, за да си я потърси. Ако не му я даде, той би могъл да я обвини за загубата и дори да сметне, че тя я е откраднала. А може би кесията съвсем не беше паднала случайно от палтото му? Може би я бе изтървал нарочно, за да я въвлече в престъпление? Досега тя беше единственият член на семейството, когото той все още не беше вкарал в беля.
Ирайн се огледа и започна да мисли къде да скрие кесията, докато той се върне. Страхуваше се да не би баща й да я намери, преди всичко защото инициалите бяха толкова ясно избродирани и показваха кой е собственикът. Сякаш чуваше обвиненията му. Баща й нямаше да повярва, че се е сдобила с кесията случайно, без да е извършила предателство към семейството. Като остри песъчинки мислите стържеха в съзнанието й. Ами ако мистър Сатън се появи в неподходящо време и по този начин нещата съвсем се объркат? Тя потръпна, като си представи какво въздействие би имала такава среща върху баща й и брат й. Беше много по-добре тя да му върне кесията, но за това трябваше да намери поне един свободен час. Дотогава обаче трябваше да я скрие някъде.
Пристройката, в която освен Сократ — красивият скопен жребец на брат й, имаше още какво ли не, привлече погледа й и тя се усмихна лукаво. Това беше най-доброто място да се скрие нещо, което принадлежи на такова ревящо магаре като Кристофър Сатън.
Ирайн използва задната врата на странноприемницата, за да влезе вътре. Една тясна стълба точно зад вратата водеше към горния етаж. Тя мушна кесията на Кристофър Сатън под наметката си и внимателно се заизкачва по стълбата. Той не се беше върнал, за да си я потърси, така че, вместо да му предостави възможност да я обвини в кражба, тя искаше да отиде при него и да му я занесе, с което да си спести някоя неприятна сцена.
Беше в ранните утринни часове и здрачът все още не се беше вдигнал. Ирайн носеше обикновена синя рокля с колосана бяла якичка. Предпазваше се от студа на мразовитата утрин само с един шал. Износените черни обувки не вдигаха почти никакъв шум, когато стъпваше върху голия дъсчен под. Намерението й беше да открие стаята му, да почука на вратата и да му върне кесията. Надяваше се никой да не я срещне по коридора.
Беше чула, че най-хубавите стаи се намират в източното крило на странноприемницата, а не можеше да си представи, че този префинен господин би взел нещо второкласно. Тъй като повечето от стаите бяха затворени, да открие неговата се оказа доста трудно. Тя се спираше пред вратите на източните стаи и чукаше. След като зад две от тях никой не отговори, тя тихо се промъкна към третата, постоя една минута с ухо, прилепено до вратата, след което вдигна ръка и почука.
Вратата веднага се отвори и Ирайн отстъпи назад, олюлявайки се, когато познатият янки застана пред нея гол, само с една завързана около хълбоците хавлиена кърпа. Очите му пламтяха от гняв, когато думите се изплъзнаха от устата му:
— Аз ти казах… — След това забеляза грешката си и спря посред изречението. Веждите му се вдигнаха от учудване, а устните му бавно се разтегнаха в усмивка. Изглежда, му беше съвсем безразлично, че е полугол.
— Ирайн… Вас не съм очаквал.
— Очевидно!
Лицето й гореше. Видът на тези загорели от слънцето рамене, на широките, покрити като че ли с козина гърди засили объркването й, тя не смееше да свали погледа си по-надолу. Подаде му сковано кесията и отвори уста, за да обясни коя е причината за посещението й. Но в този миг се чуха стъпки откъм задната стълба и тя се изплаши. Страхът, че може да бъде открита, я накара да се вцепени и тя съвсем забрави за какво е дошла. Ако я видеха с един полугол мъж в странноприемницата, щеше да загуби и последните остатъци от доброто си име, на което все още държеше. Много преди да се е съмнало, баща й щеше да научи за това събитие и гневът му би заглушил дори гръмотевиците на най-страховитата буря.