— Тази глупава гордост! — пошегува се той, гледайки я с пламнали очи.
Ирайн се опита да се отскубне от ръцете му, но той бързо я прегърна и я притисна силно към себе си. В следващия миг впи устни в нейните и горещата му целувка разля по тялото й едно томително чувство — подлудяващо, болезнено, искащо. Устата му жадно се плъзгаше по устните й и принуждаваше Ирайн да ги отвори под напора на неговия нарастващ копнеж. Езикът му обхождаше игриво устата й, за да продължи след това още по-страстно да прониква в нея. Ирайн беше дълбоко смутена. Опитваше се да извие назад главата си, защото се страхуваше, че под неговия страстен напор съпротивата и омразата й ще се стопят. Чувстваше се хваната като в железни клещи, ръката му обгръщаше талията й, а гърдите й почти се сплескваха в неговите. Ръката му бавно се плъзна надолу по заоблените й бедра и така я притисна към него, че тя почувства доказателството за пламенната му страст.
Устните му се отдръпнаха от устата й и тръгнаха надолу по шията, карайки сетивата й да избухват като огнено кълбо. Тя отново можеше да си поеме дълбоко дъх, устните я боляха от страстните целувки. Ирайн безпомощно тръсна глава и направи последен опит да го възпре, преди страстта да го е завладяла напълно. В следващия миг устата му вече докосваше гърдите й и спираше дъха й. Влажната и гореща жарава на устните му превръщаше зърната й в огромни пъпки. С последни сили тя се опита да го отблъсне, чувстваше, че ще припадне, ако той не спре.
— Кристофър… моля ви, недейте!
С нежна усмивка той я пусна и когато отстъпи назад, Ирайн усети как главата й се върти. Напълно изтощена, тя се облегна на стената, поемайки си дълбоко дъх. Поставила една ръка върху развълнуваните си гърди, тя го гледаше смаяно, сякаш току-що беше излязла заедно с него от дълбините на света. И въпреки всички легенди за добродетелите на девствеността по лицето й беше изписан най-очарован израз, а сърцето й биеше като лудо.
— Е, вървете при съсухрените си женихи и им се радвайте, ако можете. Или ще признаете, Ирайн, че ви показах коя е истината?
Полузамаяна, тя видя как Кристофър се обърна и тръгна към своя жребец, който вече започваше да пръхти и да тъпче нервно с копита. Ирайн беше объркана и смутена. Новото, което беше видяла у Кристофър Сатън, беше толкова поразително, че нещо се пропука в досегашната й нетърпимост към него. Стори й се, че това ново отношение е предвестник на беди, но не беше в състояние да го възпре.
Кристофър излезе от обора и постоя известно време навън, в тъмната мъгла. Той се ослушваше ту в една, ту в друга посока, като се стараеше да долови и най-малкия шум. В далечината се чуваше приглушено трополене, нещо като бавни, тежки стъпки на конски копита, само че много по-неясни, сякаш…
Той се втурна обратно в обора и започна да събира дрехите от огъня.
— Облечете се. Трябва да бягаме оттук. Идват ездачи, може би двайсет или повече, и при това са обвили с парцали копитата на животните. — Той й подхвърли дрехите. — Съмнявам се, че са честни хора, след като яздят в този час и по такъв начин.
Ирайн взе да се облича много бързо и тъкмо се канеше да завърже връзките на корсета си, когато той се приближи и дръпна ръцете й встрани. След като свърши бързо с тази работа, прошепна в ухото й:
— Това е най-малкото, което мога да направя за вас, мадам.
Ирайн беше ядосана и демонстрираше своята неблагодарност, оправяйки мълчаливо роклята и фустите си.
— Сигурен ли сте, че сте чули нещо?
Кристофър я наметна с плаща си и я поведе към коня, като не й даде време дори да се закопчае.
— Ако не ми вярвате, останете тук! Тогава сама ще се убедите.
В момента Ирайн не намери какво да му отговори и само се дръпна назад, когато той посегна да вземе ведрото, с което беше напоил коня. Кристофър угаси огъня и с върховете на ботушите се натрупа пръст върху димящата купчинка пепел. Когато тя беше заровена напълно, в обора отново се възцари пълен мрак. Той хвана юздите на коня и хвърли върху седлото му палтото, жилетката и пардесюто си. След това изведе жребеца от обора и го скри зад един храст недалеч от пътя. Ирайн здраво се беше вкопчила в опашката на коня, докато се промъкваха в непрогледния мрак. Спряха на сигурно място и изчакаха шумът от заглушените копита да дойде по-близо. Един глас извика нещо в мрака и накара цялата група да спре на пътя, а малко след това конниците започнаха да си пробиват път между храстите към обора.
— Казвам ви, че тук мирише на дим — прошепна дрезгаво един от мъжете. — Доста често съм яздил по този път и знам, че може да идва само от обора.