Свивайки ръка, Кристофър отметна брадата му нагоре и назад и Тими забеляза с учудване, че започва бавно да се завърта. Един удар от другата страна беше достатъчен, за да се залепи за тезгяха, чувствайки как острият ръб му се забива в кръста. Тъкмо си мислеше, че гръбнакът му ще се строши, когато Кристофър го пусна. След това отстъпи назад, стисна Тими за врата, завъртя го няколко пъти и го пусна да лети с разперени ръце. Тими профуча през цялото помещение, падна на четири крака, превъртя се, пъхнал глава между краката си, и най-после се спря пред огнището. Опита да си поеме дъх и след известно време успя да се вдигне. Вече изправен, той се загледа в Кристофър и се строполи на един стол зад себе си. Този проклет Сатън имаше такъв страхотен късмет, че убиваше всякакво желание за истински бой. Тими явно не искаше да се осакатява повече.
През това време гостилничарят беше отворил кесията на Тими и си беше взел от нея съответната сума за изпочупените мебели. Ухили му се и пусна в чекмеджето цяла шепа монети.
— Вземи нещо и от него! — изръмжа рижият мрачно, като посочи с пръст към Кристофър.
Кръчмарят вдигна рамене и отвърна:
— Той нищо не е счупил, дори и своята проклета кана с бира.
Тими несигурно се заклатушка из кръчмата, взе кесията си и я прибра заедно с незначителния остатък в нея. Пъхна я в колана си, а Кристофър остави върху тезгяха невредимата кана с бира. Взе палтото си и като се обличаше, рече на капитана:
— Ще дойдеш ли да се поразходим, Джон? Имам чувството, че трябва да се поосвежа малко.
Капитанът се засмя, запали лулата си и двамата напуснаха гостилницата. Хагарт подаде ръка на Тими и се опита да оправи разпердушинените му дрехи.
— Не мисли повече за тоя тип, приятелю. Ти наистина беше страхотно бърз и той едва те настигаше.
Думите на баща й горяха в спомените на Ирайн и тя се чувстваше горчиво измамена, фактът, че той може да бъде толкова примитивен и да възприеме сериозно подхвърлената от нея идея, я караше да се съмнява в умствените му способности. В мислите си тя бавно се връщаше към всички отминали събития, довели до сегашното й окаяно положение. Опитваше се да открие момента, след който всичко се сгромоляса.
До вчера тя беше готова да държи Кристофър Сатън отговорен за всичко, но това, което беше чула от устата на баща си, обръщаше нещата наопаки. Едва сега тя проумя какъв е истинският характер на баща й, едно прозрение, което я караше искрено да се срамува.
В главата й се беше загнездила мисълта, че селото, в което бе живяла досега, вече не е неин дом — факт, който все по-ясно осъзнаваше. А не съществуваше друго място, където би могла да отиде. Тя нямаше роднини, не познаваше и никого в големия враждебен свят. И все пак, ако се отскубне оттук, може би щастието й за първи път щеше да бъде в нейни ръце.
Объркването на Ирайн ставаше все по-ужасно и тя не можеше да намери изход в хаотичните си мисли. Чувстваше се като на сал в бурно море — той не предлага никаква сигурност, където и да се намира, но от него беше невъзможно да се избяга.
Когато се стъмни, тя се оттегли в спалнята си. Зад здравите стени на къщата вятърът бушуваше и ниските облаци забулваха нощното небе с черен воал, който не пропускаше ни лъч светлинка. Тя хвърли голяма лопата торф в огъня, седна в едно кресло пред камината и безпомощно отпусна ръце върху облегалките. Изпод сухия торф започна да излиза дим, но след това блещукащите пламъци заизвиваха нагоре езици и погълнаха всичко, намиращо се в огнището. Докато очите й съзерцаваха буйния огън, мислите й кръжаха надалеко.
Във всеки случай предложението на Кристофър за женитба все още беше валидно. Ирайн се опря на дървената облегалка на креслото и се видя поета от неговите ръце, облечена в скъпа рокля, с блестящи скъпоценни камъни около шията. Той би й показал чудесата на света, а насаме — и тайните на любовта. А за да изпълни всяко негово желание, тя би впрегнала ума и сърцето си така отчаяно, че…