Пред очите й изплува друга картина — как стои с огромен корем пред своя силен любовник. С вдигната ръка той мълчаливо й заповядва да го напусне, а на лицето му е изписано ужасно недоволство.
Ирайн разтърси ядно глава, за да се освободи от натрапчивото видение. Това, което предлагаше Кристофър Сатън, изобщо не влизаше в сметките. Ако му се отдадеше, трябваше да живее непрекъснато с разяждащия страх, че е една от многото му кратковременни любовници — днес възвисявана до небесата, а утре забравена и отритната.
Къщата утихна, когато баща й и брат й легнаха да спят. Фарел малко се беше стреснал след работата около подготовката на наддаването. Както беше наредил баща му, той написа обявите, разлепи пергаментите по оживените места, но с течение на времето все повече започна да се замисля и вътрешно да се отдръпва от това, което подготвяше Ейвъри. Беше започнал да се отнася към нея необичайно внимателно и в последно време дори оставаше трезвен. Но Ирайн не се надяваше, че той би могъл да й помогне, защото това би означавало да се опълчи срещу баща си, към когото хранеше най-дълбоко уважение.
Пламъците се издигаха високо и след това се снишаваха. Торфът гореше и съскаше, сякаш обладан от твърдото намерение да се самоунищожи. Ирайн кротко се взираше в оранжевата светлина, когато часовникът удари два. Тя се огледа стреснато и разтърка измръзналите си ръце. В стаята беше много студено, а на тясната страна на леглото с леко пращене догаряше фитилът на свещта, плувнал в локвичка разтопен восък. Тя потръпна, когато краката й докоснаха студения под, и бързо потърси уютната топлина под пухените завивки на леглото. Когато си легна, беше взела вече твърдо решение. На сутринта щеше да избяга. Все някъде щеше да се намери някой, който да има нужда от нейните способности в писането или пък от умението й бързо и леко да борави с числа. Може би ще успее да склони добри хора да й дадат подслон срещу работа. А може би някоя овдовяла херцогиня или пък графиня от Лондон си търсеше компаньонка. С тези надежди в сърцето Ирайн се освободи от грижите си и заспа.
Сутринта дойде с мокър сняг, който падаше като ситна мъгла и образуваше тънка и чуплива ледена коричка по улиците.
Ейвъри се беше отбил в кръчмата „При глигана“, за да изпие чаша бира.
— Направо е като лекарство — извиняваше се той за всеки случай, ако някой вдигне вежди и го попита нещо. И след като потърка двойната си брадичка и високо се изкашля, Ейвъри продължи да дава обяснения: — Отстранява катрана и саждите от хранопровода. А на моята възраст човек има нужда точно от това.
В тази мразовита утрин Джими сложи чашата му на тезгяха и отбеляза:
— Мислех си, че днес изобщо няма да излизате, кмете. В такъв ужасен ден.
— Ами, напротив, днес е много по-необходимо, отколкото във всеки друг ден. — Гласът на Ейвъри звучеше дрезгаво и продрано след кратката разходка по студа. Той поглади стомаха си, като че ли да успокои някаква болка, и върна обратно чашата си.
— Налей един пръст истинско бренди, Джими. Един мъж се нуждае от малко огън във вътрешностите, за да се събуди за живот в студена сутрин като днешната.
След като кръчмарят изпълни поръчката му, Ейвъри взе силното питие и отпи една голяма глътка.
— Ах! — извика той с дълбок глас и отново остави чашата. После се удари с юмрук в гърдите. — Само това може да съживи един мъж. Точно това! Как само възбужда сетивата! — Той се облегна с лакът върху дървения плот и зае поза като някой, който има да съобщи изумителна новина. — Знаеш ли, Джими, за човек с моето положение е много важно да съумее да си запази бистър ума. Иначе не бихме имали нито една спокойна нощ в леглата си. Щяхме постоянно да треперим от коварните планове на шотландците, които идват със своите банди и водят истинска война срещу нас. През цялото време трябва да бъдем в пълно съзнание, Джими. На всяка цена!
Кръчмарят му кимна одобрително с глава и продължи да мие чашите. Явно, че това беше особено любима тема за Ейвъри, и той продължи, доволен, че е събудил интереса на Джими. Ала Ейвъри не знаеше, че точно в този момент в неговата собствена къща се подготвят размирици.
Планът на Ирайн предвиждаше просто да избяга. Трябваше само да реши в коя посока да тръгне. Лондон не й беше непознат и беше със сигурност най-доброто място, където би могла да си намери работа.
Тя се облече топло, като за път, а това означаваше и раздяла с бащината къща. Хъркането на Фарел цепеше тишината, когато тя внимателно заслиза по стълбата към задната врата. Чантата, която носеше със себе си, съдържаше цялото й имущество. Не беше много, но трябваше да преживее с него.