Лаят се беше превърнал в бясно джафкане и тя виждаше в края на склона някаква смесица от търкалящи се бели и кафяви тела. Усещаше, че глутницата е съвсем близо. Едно от кучетата се приближи с ръмжене и лай, но Ирайн успя да замахне отчаяно с камшика за езда, който все още стискаше в юмрука си, и го удари. Кучето започна да скимти и се отдръпна. Второ се опита да се нахвърли отгоре й, но получи същия удар. Ръцете на Ирайн обаче бяха отмалели, а и не виждаше съвсем ясно. Болката в тила й се увеличаваше и започваше да слиза към раменете и гърба. Тя пълзеше по цялото й тяло и отслабваше волята и съпротивителните й сили. Кучетата явно долавяха нейното изтощение и възбудено пристъпваха все по-близо. Ирайн отчаяно се опитваше да избистри погледа си, но успяваше само леко да размаха камшика пред гърдите си.
Кучетата виждаха пред себе си ранено живо същество и жаждата им за кръв ставаше все по-силна. Те ръмжаха и подскачаха, събирайки смелост за смъртоносния удар. Ирайн се смъкна и потъна още по-дълбоко във водата, чиято ледена студенина почти спря дъха й. Мокротата проникна през корсета и тялото й започна да се вкочанява. Тя още веднъж замахна с камшика и макар че все пак успя да удари едно от кучетата, осъзна че краят й е просто въпрос на време.
Изведнъж се чу строга заповед, последвана от плющенето на камшик. Тропот на конски копита долиташе откъм течението на реката и веднага след това се появи дългокрак черен кон, разпръскващ около себе си огромни пръски вода. Ездачът му размахваше камшика, застанал сред глутницата, и оставяше по гърбовете на кучетата дълбоки кървави следи.
Ирайн се хвана за едно коренище и изтощено отпусна глава между протегнатите си напред ръце. Тя виждаше мъжа като през някакъв дълъг тунел. С един скок той я достигна, а дългото му наметало се развя след него и той заприлича на огромна птица. Ирайн леко се усмихна и затвори очи, когато чу приближаващите се откъм водата стъпки. Ръката му се плъзна под раменете й, а един топъл глас промълви няколко думи, които тя възприе само с подсъзнанието си. След това той освободи пръстите й, вкопчени в корените, силни, пламенни ръце я повдигнаха и я притиснаха здраво към широките гърди. Главата й безсилно клюмна на рамото му и дори само страхът, че може би се намира в лапите на някакво крилато чудовище, беше достатъчен, за да не може тя да се върне от своя все по-тъмен и мрачен свят.
ГЛАВА ШЕСТА
Жълточервена жарава грееше пред очите й като слънце, затопляше я приятно и я изпълваше с блаженство. На границата на възприятията й се появяваше кълбо от огън и пламък, слънце, което не искаше да залезе, и силата му се разпръскваше в малки искрици — един постоянно повтарящ се фойерверк. Зелено, синьо, червено, жълто — нажежената до бяло жарава преливаше във вълни от разноцветни тонове. Но от другата страна на светлината се криеше дълбок и непрогледен мрак. Там тя плуваше като загубена, самотна планета, закрепена в пространството от непреодолима сила, в която чувстваше топлината на слънцето, но не можеше да се приближи до него.
Ирайн се бореше срещу пристъпите на съня, който я притискаше с оловна тежест, и бавно започна да разбира, че нейното слънце не е нищо друго, освен огънят в една огромна камина. Клепачите й натежаха и погледът й все повече се замъгляваше. В тила си чувстваше тъпа, пулсираща болка, а в крайниците си — непреодолима слабост. Изтерзаното й тяло беше освободено от мокрите дрехи и покрито с пухкава, мека кожа. От балдахина около леглото се спускаха кадифени завеси, затворени от трите страни, за да я предпазят от студа, но дръпнати към камината, за да може да влиза топлина. Огънят, къщичката от кадифе и меката кожа пазеха Ирайн от ужасния, вледеняващ студ, който я караше да потръпва дори само при мисълта за него.
Тя извърна глава върху меката възглавница и долови лек мирис на мъжка кожа. Той събуди у нея спомена за онези силни ръце, които я притискаха плътно, за онези здрави рамене, върху които бе опряла бузата си. И като че ли там… наистина имаше един миг, когато нечии горещи устни се докоснаха до нейните.
Без страх Ирайн бавно осъзна, че откакто беше будна, като че ли чуваше дълбоко, равномерно дишане на друг човек в стаята. Тя се ослуша и откри, че шумът идва от една сянка близо до камината. Там се виждаха очертанията на тежко кресло, обърнато към леглото, чийто силует само частично можеше да се разпознае при оскъдната светлина на огъня. В него седеше странно прегърбена фигура, чиито лице и тяло се очертаваха много неясно в тъмнината. Трептящата светлина падаше върху краката й, а сянката на единия от тях правеше другия да изглежда изкривен и уродлив.