Пред вратата се чу звънтене на прибори. Докато Ирайн бързо метна кожата върху голото си тяло, една пъргава жена с побеляла коса влезе в стаята, носейки в ръцете си пълна табла. Тя се спря изненадано в средата на помещението, щом погледна към леглото и видя, че спящото момиче се е събудило и се е облегнало на възглавниците.
— О, вие сте будна. — Тонът й беше също така бодър, както очите и усмивката й. — Господарят тъкмо каза, че сте се преборили с треската и че тази сутрин вече ще се почувствате по-добре. Радвам се, че наистина е така, мадам.
— Господарят? — Ирайн не можеше да разбере значението на тази дума.
— Естествено, мадам. Лорд Сакстън! — Жената донесе таблата до леглото и сложи пред нея още кана с чай и чиния със супа. — Сега, след като отново сте добре, вероятно ще имате апетит да хапнете по-солидно. — Тя се усмихна под мустак. — Я да видим, дали готвачът е могъл да извади от кухнята и нещо друго, освен прах.
Любопитството измъчваше Ирайн много повече, отколкото гладът:
— Къде се намирам?
— Как така къде се намирате? В Сакстън Хол, мадам. — Старата жена наведе глава встрани и погледна учудено девойката. Тя смяташе въпроса за странен, тъй като нейният лорд Сакстън явно й беше казал само най-необходимото. — Наистина ли не знаете къде се намирате?
— Ударих си главата и не знам какво е станало с мене по-нататък и къде съм попаднала.
— Попаднала сте тук. Това означава, че господарят ви е донесъл, мадам.
Ирайн можа да отговори само с едно леко кимване на глава.
— Приемам, че е така. Конят ми ме хвърли и това е всичко, което мога да си спомня. А вие не бяхте ли тук?
— Не, мадам. След като преди няколко години изгоря източното крило, ние всички, искам да кажа прислугата, бяхме изпратени на работа при барон Лейчестър, приятел на нашия стар господар. Едва тази седмица господарят се погрижи за нашето завръщане тук. Трябваше да изминем целия път от Лондон и пристигнахме чак днес сутринта. Дотогава той е бил тук съвсем сам заедно с вас.
Ирайн почувства как топлината плъзва по шията и избухва в бузите й. Който и да беше този лорд Сакстън, той не й беше оставил нито една дреха, с която да прикрие голотата си.
— Това покоите на господаря ли са? — попита тя предпазливо. — Леглото на лорд Сакстън?
— Разбира се, мадам. — Жената наля чаша чай и я постави върху таблата. — Самият той е тук само от една-две седмици.
— Беше ли той вчера на лов? — попита Ирайн.
Старата жена се замисли.
— Сигурно не, мадам. Каза, че бил тук, при вас.
Мислите на Ирайн съвсем се объркаха. Струваше й се, че е минала само една нощ, откакто падна от Сократ. Все пак не знаеше какво се е случило и затова не можеше да бъде сигурна. С треперещи пръсти тя вдигна чашата и почти затаи дъх, когато попита:
— А каза ли той откога съм тук?
— Днес е четвъртият ден, мадам.
Четири дни! От четири дни тя беше тук сама с лорд Сакстън и освен него не е имало никой друг, който да се грижи за нея. В себе си тя се бореше със срама и смущението.
— Господарят каза, че наистина сте била много болна, мадам.
— Съвсем вярно — прошепна тя, почти разплакана. — Не мога да си спомня нищо.
— Имали сте треска, а след като сте ударили и главата си, мога да си представя колко сте била объркана. — Тя сложи една лъжица до супника. — А защо питахте дали господарят е ходил на лов? Вие там ли се срещнахте с него?
— Една глутница кучета ме нападна. Помислих си да не са били неговите. — Споменът за зверовете с техните остри зъби я накара да потрепери.
— О, не, животните са вероятно на някой друг, който е ловувал в пределите на имението. Тук винаги се навъртат доста бракониери. Винаги сме си имали неприятности с тях, дори още преди да изгори страничното крило. Особено с този сатана Тими Сиърс. Мисля, че той имаше цяла хайка кучета, които се нахвърляха върху хората със същото удоволствие, както и върху дивеча.
— Мене май ме взеха за дивеч — измърмори Ирайн. Тя отпи от чашата и се опита да се усмихне. — Много ви благодаря за чая… мадам… ъъъ…