— Мисис Кендал ми е името, мадам. Аги Кендал. Аз съм икономката. Повечето от роднините ми са на работа тук, в домакинството, и, да ви призная, ние сме чудесен екип: моите сестри с дъщерите си и мъжът ми с братята си. Имаме коняр, който е тук със синовете си. Те работят навън. Дошли са от именията на господаря.
Ирайн се опитваше да си създаде някакъв образ за този господар, но за съжаление, докато траеха нейните трескави сънища, беше пропуснала да запомни лицето на тъмния силует.
— И къде е сега лорд Сакстън?
— О, той замина за известно време, мадам. Отпътува малко след като ние пристигнахме. Каза ни, че трябва да се грижим за вас, докато се почувствате по-добре, а след това каляската ще ви откара обратно при баща ви.
Ирайн остави чашата и внезапно почувства, че я обзема ужасен страх.
— Бих предпочела да не се връщам обратно в Маубъри. Ако това не ви създава големи трудности, искам… бих желала, ако е възможно, да ме откарате някъде другаде. Независимо къде.
— О, не, мадам. Господарят държи да се върнете при баща си. Когато сте готова, колата ще дойде и ще ви откара право при него.
Ирайн погледна вторачено жената, питайки се дали тя или лорд Сакстън знаят в какво място искат да я върнат.
— Сигурна ли сте, че вашият господар наистина държи да ме върнете при баща ми? Не е ли възможно това да е някакво недоразумение?
— Много съжалявам, мадам. Указанията на негова светлост бяха съвсем ясни: вие трябва да се върнете при баща си.
Обзета от горчиво разочарование, Ирайн се хвърли върху възглавниците. Това наистина беше отчайващо: след като успешно се беше отскубнала от своя тиранин, сега отново да бъде върната при него, и то само заради прищевките на някакъв си мъж, когото тя дори не познаваше. Оказа се жестока участ да попадне именно тук. Ако Сократ не се беше изплашил от лая на кучетата, лорд Сакстън вероятно никога нямаше да я намери. Тя може би нямаше да оживее, но в този момент й се струваше, че е по-добре да беше мъртва, отколкото да се омъжи за Хартфорд Нютън или пък за Смадли Гудфийлд.
Аги Кендал не намираше думи, с които да накара момичето да се примири със заповедите на господаря, и затова мълчаливо се оттегли. Ирайн беше потънала в дълбок размисъл и почти не забеляза, че жената си е отишла. Напълно изтощена от физическите и душевните терзания, тя прекара остатъка от сутринта в леглото, съвсем сломена, и само сънят от време на време прекъсваше плача й.
На обяд й донесоха още една табла и макар че нямаше никакъв апетит, все пак се насили да хапне нещо. Храната й помогна да възвърне жизнеността си и тя дори попита Аги дали ще напълни дървената вана, за да се изкъпе.
— За мен ще бъде удоволствие да ви обслужа, мадам — гласеше любезният отговор на икономката. Загрижена да й помогне, тя отвори един скрин и извади тънък пеньоар, който се стори някак познат на Ирайн. Тя погледна зад гърба на жената и с изненада забеляза, че в скрина бяха подредени нейните собствени дрехи. Аги проследи погледа й и отговори на незададения въпрос:
— Господарят трябва да ги е сложил тук, мадам.
— Заради мене ли е освободил тези помещения? — Тя зададе въпроса, за да разбере дали той ще настоява да дели с нея стаята, преди тя да замине при баща си. Все още не беше забравила срещата си със Смадли Гудфийлд и знаеше, че ако лорд Сакстън е от същия сорт мъже, тя не би могла да бъде спокойна в неговите покои.
— Не може да се каже, че ги е освободил за вас, мадам. Откакто господарят се върна, не се е установил в нито една от стаите. Както вероятно сте забелязали — Аги направи енергичен жест, сочейки помещенията, — от дълго време никой не е живял тук. — Тя се огледа загрижено наоколо и след това замислено въздъхна. — Аз бях в Сакстън Хол, когато се роди господарят, докато още старият лорд и неговата лейди живееха тук. Оттогава, мадам, се случиха сума ти неща и е много тъжно, когато човек вижда как времето и немарата са повредили къщата. — За момент тя погледна замечтано към прозореца, но после успя да събере мислите си, отлетели вероятно далеч в миналото. Погледна Ирайн с широка усмивка, сдържайки сълзите. — Този път ние ще останем тук, мадам. Господарят ни обеща това. Ще почистим къщата, така че да блесне както някога. А те няма да успеят да ни прогонят отново…
Като че ли засрамена от своята словоохотливост, Аги се обърна и бързо излезе от стаята, оставяйки Ирайн още по-объркана. По времето, когато те се преместиха да живеят в Маубъри, за Сакстънови и тяхното имение се разказваха какви ли не истории. И тъй като тогава тя считаше северната част на страната за напълно чужда, възприемаше всичките тези приказки равнодушно и не им обръщаше никакво внимание. Ето защо сега й беше много трудно да си припомни други подробности, освен мълвата, че за всички нещастия и щети, нанесени от пожара, са виновни вилнеещите наоколо шотландски банди.