На Марс никога не е имало цветя — продължаваше тя. — Но ние ще се научим да ги отглеждаме.
Ти си Светият безбожник — завърши тя. — Ти си Онзи, който се гаври в Храма. Ти потъпкваш свещената земя…
— Но вие гласувахте „не“ — рекох.
— Гласувах да не изпълняваме първоначалния план и да оставим детето на Бракса да живее.
— О! — цигарата падна от пръстите ми.
Колко близо е било! Колко малко знаех!
— Ами Бракса?
— Тя беше избрана преди половин Процес да танцува танците и да те чака.
— Но тя ми каза, че Онтро щял да ме спре.
М’Куайи стоя така дълго време.
— Самата тя никога не е вярвала в пророчеството. Сега не е добре. Избяга, защото се страхуваше, че е истина. Когато ти го осъществи и ние гласувахме, тя разбра, че е така.
— Значи тя не ме обича? И никога не ме е обичала?
— Съжалявам, Галинджър. Точно с тази част от своя дълг тя така и не успя да се справи.
— Дълг… — изрекох безизразно. — Дълг, дълг, дълг! Опа!
— Тя се сбогува с тебе; не иска да те вижда никога повече…
— … а ние никога няма да забравим на какво ни научи — добави тя.
— Недейте — отвърнах механично и изведнъж разбрах какъв е големият парадокс, който се крие в сърцето на всички чудеса. Аз не вярвах и на дума от своето евангелие — дори на една-едничка думица.
Изправих се като пиян и измърморих:
— М’нара.
Излязох навън. Беше последният ми ден на Марс.
„Победих те, Малак — и победата е твоя! Лежи си спокойно на звездното легло. Проклет да си!“
Зарязах джипстера там, върнах се на „Аспик“ и оставих бремето на живота на много-много крачки зад себе си. Влязох в каютата си, заключих вратата и се нагълтах с четирийсет и четири приспивателни.
Но когато се събудих, бях в лазарета и жив.
Усетих пулса на двигателите, докато бавно се изправях. Някак си стигнах до илюминатора.
Размазаният Марс висеше над мен като подут корем, докато после се разсея, преля и се разтече по лицето ми.