Нямахме никаква представа за съществуването на това. Огледах се алчно. Зад този декор стоеше много сложна естетическа система. Щеше да ни се наложи да правим пълна преоценка на марсианската култура.
Първо, таванът беше сводест и се крепеше върху колони; второ, имаше странични подпори с обратни канелюри; трето… ох, по дяволите! Мястото беше огромно. Много натруфено. Нямаше как да се сетиш, като гледаш схлупената сграда отвън.
Наведох се, за да огледам позлатения филигран, покриващ обредната маса. На М’Куайи като че ли й беше кеф да ме наблюдава, но пък никак не би ми било приятно да играя покер с нея.
Масата беше отрупана с книги.
Проследих с палеца на крака си орнамента на подовата мозайка.
— Целият ви град ли се намира в тази една-единствена сграда?
— Да, тя продължава навътре в планината.
— Разбирам — казах.
Но нищо не разбирах.
Все още не можех да я помоля за обиколка с екскурзовод. Тя приседна на малка табуретка до масата.
— Да започваме ли да ви сприятеляваме с Високия език?
Опитвах се да фотографирам залата с очи — рано или късно трябваше някак си да вкарам тук, вътре, камера. Откъснах погледа си от една статуетка и закимах усърдно.
— Да, запознайте ме с него.
Седнах.
През следващите три седмици букви буболечки се погваха по клепачите ми, колчем затворех очи, за да спя. Небето беше тюркоазено езеро без нито едно облаче и колкото пъти му хвърлех поглед, по него плъзваха калиграфски вълнички. Докато работех, изпивах литри кафе, а в почивките си бърках коктейли от бензедрин и шампанско.
М’Куайи ме обучаваше по два часа сутрин, а от време на време — и по два часа вечер. Занимавах се сам по още четиринайсет часа допълнително на ден, след като набрах достатъчно инерция да продължа сам.
А нощем асансьорът на времето ме смъкваше до най-долните си етажи…
Пак бях на шест години и си учех иврита, гръцкия, латинския и арамейския. Бях на десет и надничах в „Илиадата“. Когато татко не сипеше огън и жупел — и братска любов — от амвона, ме учеше да дълбая в Словото, както е в оригинала.
Боже! Оригиналите и думите са толкова много! На дванайсет години започнах да му изтъквам дребните разлики между онова, което той проповядваше, и онова, което четях.
Фундаменталистката жизненост на отговорите му не оставяше място за спор. По-зле беше от бой. После си държах устата затворена и се учех да ценя поезията на Стария Завет.
— Господи, прости ми! Татко… сър… простете! Това не може да бъде! Не може…
Когато момчето завърши гимназия с награди по френски, немски, испански и латински, татко Галинджър каза на четиринайсетгодишното си, височко близо два метра плашило син, че иска то да стане свещеник. Спомням си как се измъкваше синът:
— Сър — беше казал синът, — по-скоро бих искал сам да поуча горе-долу година, а после да се запиша в подготвителните курсове по теология в някой университет за свободни изкуства. Чувствам се все още прекалено млад, за да постъпя веднага в семинария.
Гласът Господен:
— Но ти имаш дарба за езици, сине. Можеш да проповядваш Евангелието по всички земи Вавилонски. Ти си роден мисионер. Казваш, млад си, но времето те върти като вихър. Ако започнеш по-рано, ще се радваш на повече години служба на Бога.
Повечето години бяха повече езици на бича, който постоянно се стоварваше върху гърбината ми. Сега не мога да си представя лицето му — никога. Може би защото винаги ме беше страх да го погледна в очите.
А след време, когато почина и лежеше целият в черно сред букети, сред ридаещото паство, сред молитви, зачервени лица, кърпички, ръце, които те потупват по рамото, утешители със сериозно изражение… го гледах и не можех да го позная…
Бяхме се срещнали девет месеца преди раждането ми — аз и този непознат. Той никога не се бе държал жестоко с мен — беше строг, имаше изисквания, презираше недостатъците на всеки, но никога не беше жесток. Освен това заместваше и майка ми. И братята. И сестрите. Беше изтърпял тригодишното ми пребиваване в „Свети Йоан“ вероятно заради името, без изобщо да разбере колко либерално и прекрасно място е това.
Но аз така и не го опознах, а човекът в катафалката не искаше нищо от мен; бях свободен да проповядвам Словото. Обаче сега вече го исках — само че по по-различен начин. Исках да проповядвам слово, за което, докато беше жив, не бих посмял дори да гъкна.