Сега почукването беше монотонно; хленченето на струните ме караше да мисля за палещите слънчеви лъчи, чиято жар крадеше повеят на вятъра; синевата беше Сарасвати и Мария, а също и момиче на име Лаура. Чух отнякъде да се обажда ситар, статуята оживя и вдъхна божествено озарение.
Отново бях Рембо и неговият хашиш, Бодлер и неговият лауданум, По, Де Куинси, Уайлд, Маларме и Алистър Кроули. За мимолетен миг се превърнах в баща си на черния амвон в още по-черни одежди, а химните и хриптенето на органа ставаха сияен вятър.
Тя беше плющящ флаг, пернато разпятие, носещо се из въздуха, въже за простиране, на което висеше ярка дреха, развяваща се успоредно на земята. Сега рамото й беше оголено, а дясната й гърда се движеше нагоре-надолу като луна в небето, червеното зърно изскачаше за миг над гънката и отново изчезваше. Музиката беше официална като спора на Йов с Господа. А нейният танц беше отговорът на Бога.
Музиката забави темпо, успокои се; тя я посрещна, откликна й, отвърна й. Дрехата й като жива отново се подреди в първоначалните спокойни гънки.
Тя се наведе ниско, все по-ниско към пода. Главата й падна между издигнатите колене. Не трепваше.
Настъпи тишина.
По болката в раменете разбрах колко напрегнато съм седял. Подмишниците ми бяха мокри. По бузите ми се стичаха вадички. Сега какво трябваше да правя? Да ръкопляскам?
Хвърлих поглед на М’Куайи с бялото на очите си. Беше вдигнала десница.
Сякаш по телепатия момичето потръпна и се изправи. Музикантките също се изправиха. Също и М’Куайи.
Станах и аз — левият ми крак беше изтръпнал — и казах:
— Беше прекрасно — колкото и тъпо да звучеше това.
В отговор получих трите различни форми на „благодаря“ на Високия език.
Последва пъстроцветна суматоха, а после отново останах сам с М’Куайи.
— Това е сто и седемнайсетият от 2224-те танца на Локар.
Погледнах я.
— Не зная дали Локар е бил прав или не, но е изработил прекрасен отговор на неорганичното.
Тя се усмихна.
— Танците във вашия свят приличат ли на този?
— Някои — да. Докато гледах Бракса, се сетих за тях — но никога не съм виждал нищо подобно на нея.
— Тя е много добра — рече М’Куайи. — Знае всички танци.
Лек намек за онова нейно по-раншно изражение, което ме беше разтревожило…
Изчезна след миг.
— Трябва да се върна към задълженията си — тя отиде до масата и затвори книгите. — М’нара.
— Довиждане. — Обух ботушите си.
— Довиждане, Галинджър.
Излязох, качих се на джипстера и се понесох с рев в нощта, а крилете ми от пустинен прах плющяха бавно зад гърба ми.
II
Току-що бях затворил вратата след Бети след кратък урок по граматика, когато чух гласове в коридора. Бях пооткрехнал отдушника, тъй че застанах до него и наострих уши.
Чуруликащият дискант на Мортън:
— Познай! Преди малко ми каза „здравей“!
— Хммм! — избухнаха слонските дробове на Еймъри. — Или нещо се е объркал, или си му бил на пътя и е искал да мръднеш малко.
— Сигурно не ме е и познал. Според мене той вече не спи, откакто си има тоя език да си играе с него. Миналата седмица бях нощен наряд и колкото пъти съм минавал в три часа покрай вратата му, все чувах магнетофонът да дърдори. В пет, когато си тръгвах, той продължаваше.
— Яко си бачка момчето — призна неохотно Еймъри. — Всъщност мисля, че взема нещичко, за да стои буден. Тия дни се разхожда с един такъв изцъклен поглед… Но може би те, поетите, така си гледат…
И Бети беше там, защото сега се намеси и тя:
— Без значение какво си мислите за него, на мен ще ми трябва поне година да науча онова, което той успя да усвои за три седмици. А пък аз съм обикновен лингвист, не съм поет.
Мортън явно тайничко си падаше по кравешкия й чар. Това е единствената причина, за която се сещам и която би могла да го накара да свали оръжието и да каже следното:
— В университета минах курс по съвременна поезия — започна той. — Четохме шестима автори: Йейтс, Паунд, Елиът, Крейн, Стивънс и Галинджър — и в последния ден на семестъра даскала го беше хванала реториката и ни каза: „Тези шест имена са поетите на века и никакви прегради не могат да ги надвият — нито критиците, нито самият ад.“
Колкото до мене — продължи той, — мисля, че „Лулите на Кришна“ и „Мадригалите“ са велики. За мен беше чест да ме изберат в експедицията, в която участваше и той. Мисля, че откакто се запознахме, я ми е казал двайсетина думи, я не — довърши той.
Защитата:
— Някога да ти е хрумвало — рече Бети, — че той може да е ужасно притеснен от това, как го възприемат хората? Нали е бил рано развило се дете и сигурно и в училище си е нямал приятелчета. Той е чувствителен и много интровертен.