— Говори си с Метин…
— Е, как да си говоря с Метин, като го няма? Кметството работи ли в неделя?
Никой от мъжете не си направи труда да му отговори. Радо кимна и тръгна към наскоро ремонтираната едноетажна сграда, изненадан, че входната врата зее широко отворена. Облицованото с пластмасова ламперия преддверие кънтеше от дрезгав глас, говорещ на турски. Радо почука и без да дочака отговор, влезе в кабинета на кмета. Онзи зяпна от изненада и приключи набързо разговора по мобилния.
— Кметството не работи — изръмжа.
— Търся Метин.
— Кой ви каза да го търсите тук?! За какво става дума?
— Реших, че може би знаете къде е. Трябват ми няколко души за строителни работи…
— Това тук е кметство, не трудова борса. Не зная кой ви е пратил, но аз нямам общо с Метин, нито го знам с какво се занимава и къде е в момента. Ако обичате… — кметът направи недвусмислен жест с ръка — напуснете кабинета ми.
— Този Метин е взел аванс от моя позната преди месец и оттогава се крие.
— Вие не разбирате ли български?! Нямам нищо общо с никакъв Метин, нито го зная какво прави и къде се е запилял — кметът повиши глас. — Напуснете веднага кабинета ми, сградата и селото!
— Кабинета ти, сградата ти и селото ти!
— Точно така! — кметът скочи на крака.
— Добре, щом е точно така, ще напусна селото ти, но ще се върна с представители на медиите и комисия от Министерството на труда и социалните грижи. Говори се, че тук е нещо обикновено регистрирани като безработни да работят на черно. Апропо, къде ви е българското знаме?
Кметът се свлече обратно на стола:
— Чакай сега, какви са тези глупости. Метин взел пари, ти искаш аз да ти ги връщам…
— Майната им на парите, дай да свършим работа, аз ще им платя на хората.
— Добре, пак казвам — нямам общо, но ще се опитам да помогна. А знамето го перем.
Двамата прекосиха площада и като наближаваха кръчмата, кметът махна с ръка:
— Бай Мехмед, я ела — мъжът, който бе говорил е Радо се изправи. — Я виж този човек от какво има нужда, питай момчетата и ако някой желае… да помогне. Пък той ще си плати. Insanlar ödeyecek6.
Кметът си тръгна, без да се сбогува, а бай Мехмед заобяснява нещо на турски. „Момчетата“ го гледаха под око, изглежда не беше лесно да се решат.
— Ти ще ни платиш, така ли? — бай Мехмед дръпна Радо за ръкава. — Направо на нас?
— Да, бе. Нали чу кмета.
— А Метин?
— Е, нали Метин е човек на кмета? Няма проблеми.
— Шейсет на майстор, четиресе’ на общак.
— Дадено.
— Iki usta7 — подвикна. — Кемал, Дурхан?
Двама мъже на средна възраст се надигнаха от столовете.
— И внук ми Ердинч, той ще ни кара с колата. Ти да не се разкарваш. По двайсет лева на ден за транспорта.
— Няма проблем. Утре сутрин ви чакам, от кръчмата — само нагоре, къщата над чешмата. Старо Стефаново, нали разбра?
— Утре рано сме там. Трима майстори и един общак. Няма да съжаляваш, Патрон.
Радо му протегна ръка. Дланта на бай Мехмед беше суха, твърда и грапава като парче керемида. И стискаше здраво старецът.
На връщане се отби в кръчмата и купи сирене, саздърма и няколко краставици. Предупреди, че на следващия ден по обяд ще дойде за двайсетина кебапчета.
— Искаш ли домашно кисело мляко? За таратор е идеално.
— Чудесно, а яйца?
— Имам тука трийсетина. Ето ти и млякото, ама утре ми върни съдинката. Говори ли с бай Марин?
— Сега отивам. Дай ми и една бутилка ракия.
— Ей ги купешките, гроздови. Ето ти бутилка домашна сливова. От мен, подарък. Да не пиеш боклуци.
— Аз за бай Марин исках да взема.
— Бай Марин ли? — кръчмарят се разсмя от сърце. — Бай Марин не лизва, а освен това прави най-добрата ракия в Ловешко и Троянско, от мен да знаеш. Ама е стиснат — нито дава, нито продава. Пази си я. Моята също я бива, ще видиш.
За разлика от дребничкия бай Мехмед, бай Марин се оказа върлинест. Но ръцете му бяха същите — твърди и грапави като парчета керемида. И стискаше здраво старецът.
— Мама е тук! Днес ще говорим за любовта. Помниш ли с Филип кога разбрахте, че сте влюбени — на онази дълга обиколка из Европа. — Ивета погали Рая по косата и отиде до прозореца. — Смешното беше, че ние с майка му го знаехме много преди вас.
Ивета се бе влюбила за първи път онова лято на Златни пясъци. Работеше на рецепцията на един от току-що приватизираните хотели и задълженията ѝ включваха контрол над пиколата — няколко симпатяги, студенти като нея, тотално неуправляеми и безочливи. Тези крадяха от всичко — сапуни, шампоани, хавлии, чаршафи… Другите ѝ колежки си затваряха очите, тя — също. Светломир учеше филология в Пловдивския и я ухажваше упорито и романтично: закачливи подаръчета, жестове (разтриване на ходилата в края на деня, масаж на врата по време на работа), правеше така, че почивките им да съвпадат и идваше с нея на плаж. С него не можеше да се скучае, а и присъствието му ѝ спестяваше досадници и тъпи флиртове. Не след дълго той започна да обявява на всеослушание, че тя е „неговата принцеса“. Ивета определено беше поласкана от вниманието му, но не изпитваше кой знае какви чувства. Очакваше, по-скоро си представяше, първото си отдаване на мъж като нещо наистина специално и когато той си поиска, тя отказа категорично. За нейна изненада отношението му не се промени ни най-малко — Светльо продължи да я забавлява и закриля. В отговор на това неочаквано упорство тя му позволяваше малки волности по време на нощните дежурства — двамата се криеха в тоалетната за персонала, разположена непосредствено до рецепцията (при открехната врата се виждаха плъзгащите се крила на входа), и се целуваха. Ръцете му шареха по тялото ѝ — и това въобще не ѝ беше неприятно. Наложеше ли се да излезе от прикритието заради поредната група пияни чужденци, Ивета се поглеждаше в огледалото — пламнало лице, разпиляна коса и настръхнали зърна, заплашващи да пробият бялата памучна блуза. Понякога, когато ръцете му слизаха прекалено надолу („Не, не, недей!“), на нея внезапно ѝ се причуваха гласове, изтръгваше се от прегръдката му и притичваше до работното си място, а той оставаше в тоалетната подозрително дълго, излизаше с мокри ръце и отнесен поглед и до края на смяната не разменяха нито дума.