Луната надничаше в стаята през отворената врата и трите тесни прозореца. Железните им пръчки хвърляха вертикални сенки към оджака, който разделяше мекото широко легло от твърдия тесен миндер.
Няма по-тъжна преграда от студено огнище.
На следващата сутрин Радо се пробуди от ухание на кафе и потропването на кухненски съдове. Успал се е, най-вероятно бай Марин отдавна е на покрива, а сигурно и майсторите са почнали работа. Скокна от миндера и се озова очи в очи с Кристина.
— Колко е часът?
— Доколкото се познавам, шест и няколко минути.
— Да… Време е за ставане…
— Вече имах час йога. От години се ококорвам в пет. Майсторите пият ли кафе сутрин?
— Не съм се сетил да им предложа.
— Вчера следобеда пиха, след като ти тръгна за Врабево. Ако не бях ги повикала, въобще нямаше да спрат за почивка. Горките, толкова са стресирани. Само възрастният говори, другите не отронват нито дума. Може днес да им направя кекс.
— Не глези хората, ако искаш да ти вършат работа. От личен опит го знам.
Този ден бай Марин и Радо откараха на покрива почти до обяд, но пък го свършиха. Кристина и дума не даде майсторът да пропусне мусаката ѝ, въпреки опитите му да си тръгне, оправдавайки се с неотложни задачи. В края на краищата старецът отскочи до дома си и се върна умит, със сменена риза и бутилка от безценната си ракия. Седнаха всички на масата и домакинята разля по малките чашки:
— Не гледай към дядо си — тя се усмихна на Ерденч. — До довечера ще ти мине. Щом можеш да работиш наравно с мъжете, значи можеш да пиеш една ракия.
Момчето се изчерви.
— Наздраве! — кимна бай Мехмед и всички пиха на екс.
От улицата се чу ръмжене на двигател, мощна машина катереше баира. Кристина изнесе тавата с мусака и се върна за киселото мляко. Бай Марин напълни отново чашите — втората ракия по този край се пие с яденето. В двора влезе млад мъж, едър, набит. Обръснатата му глава блестеше на слънцето. Приближи и спря на няколко крачки от каменната площадка с масата. Изглежда всички освен Радо знаеха кой е, защото се бяха вцепенили. От кухнята излезе Кристина и възкликна:
— Ти пък какво правиш тук?! — тръгна към неканения гост.
Мъжът не ѝ обърна никакво внимание.
— Gidiş olsun. Hemen9!- — изръмжа.
Бай Мехмед се надигна, но Ерденч го дръпна обратно на пейката.
— Ne dediğimi duydun mu?!10
— Веднага напусни дома ми, мошеник такъв — Кристина застана пред натрапника и опря показалец в гърдите му. Той хвана ръката ѝ и я изви встрани, тя смръщи лице от болка. Всички наскачаха, Радо тръгна да заобикаля зад бай Марин, а в това време Ерденч замахна с юмрук към лицето на мъжа. Онзи се дръпна, пусна жената, обърна се и си тръгна. Ерденч понечи да изтича след него, но Кемал и Дурхан го задържаха.
— Метни? — Радо огледа следите от пръсти върху ръката на Кристина.
Тя кимна — изглеждаше силно разстроена. Зад гърба им Ерденч се караше с по-възрастните мъже, те явно настояваха да си тръгват, а той беше против. В края на краищата се успокоиха, хапнаха по няколко залъка в мълчание и побързаха да се върнат към работата.
«Това е тъжната истина» — мислеше си Радо, докато вдигаше чиниите от масата. — Хората не разполагат с живота си. Винаги някой ги яхва и прави с тях каквото си пожелае.»
Мобилният номер на Стоил Стоев беше извън обхват. Служебният даваше свободно и Ивета Бонева остави съобщение: «Стоиле, кога се връща Бранимир? Не ми вдига, а ми трябва спешно…». След десетина минути шефът на отдел «Сигурност» на «Уни-финанс» ѝ върна обаждането:
— Търсила си ме.
— Момент, тъкмо паркирам.
— Да, предположих. Радвам се, че те хванах, преди да се качиш при Рая. С какво мога да помогна?
— С Бранимир не бяхме в добри отношения напоследък. Разбрах, че ще пътува сутринта преди полета. Има ли причина да се притеснявам?
— Не, никаква. Знаеш, че няма да позволя да му се случи нещо лошо.
— Разчитам на теб.
— Няма никакви основания за безпокойство.
— Търся го, защото получих предложение за лечение на Рая от болницата в Тел Авив.