Радо мълчаливо ровичкаше огретена в чинията си и Кристина не издържа:
— Да не е солено сиренето?
— Добре е.
„Все едно сме женени от години…“ — тя реши да заложи на десерта. Влезе в кухнята и сипа сладко от белени сливи е цял орех в две купички, приготви и тумбести чаши за купения сутринта Henessy. В този момент телефонът ѝ иззвъня:
— Ало?
— Защо не дойде? — гласът на Велизар звучеше примирено.
— Пътувам за София. Ще ти звънна по-късно — затвори. Не ѝ беше до него в момента. Мразеше лъжите, не помнеше кога за последен път бе прибягвала до лъжа, най-вероятно е било, за да спести някому неудобство или обида. Както в случая.
— Извини ме, не съм добра компания тази вечер — Радо се появи на вратата.
— Случило ли се е нещо? — вдигна вежди Кристина.
— Не. Нищо не се е случило. Егати колко е тромав българският език. А на английски са само две думи.
— Коняк със сладко от белени сливи?
— Благодаря, но мисля да лягам. Имаш ли нещо против да ползвам пръв банята?
— Не, не. Тъкмо ще прибера масата и ще измия. Хвърляй всичко за пране в коша, аз после отделям бяло от цветно.
До слуха ѝ достигаше звукът от плискането на водните струи по стъклените панели на душкабината. Кристина подреди измитите съдове на сушилника, изтри ръцете си в ленената кърпа и се доближи до вратата на банята. Дланта ѝ се плъзна по месинговата дръжка, усети хладината ѝ. Шумът от водата секна. Тя отскочи назад, след миг бе застанала пред мивката и безсмислено пренареждаше съдовете.
— Утре ще довърша — чу гласа му зад гърба си.
— Кое? — попита го, без да се обръща.
— Втората баня.
За седем нощи Радо бе започнал да свиква с абсолютната тишина и спокойствие на Старо Стефаново и когато преди — погледна часовника на ръката си — седем минути нещо на двора издрънча, на мига бе скочил.
Изправен до отворения прозорец, той се взираше в тъмнината навън, удивен от липсата на каквито и да е шумове в този „изпаднал в будна кома“ резерват „Резерват: архитектурен, археологически, културен, етнографски, природен, биосферен, индиански… Има ли понятие «културен резерват», или си го измислям?“
Тъмна сянка пропълзя по стената на отсрещната сграда и изчезна, най-вероятно неканеният гост се бе скрил под чардака. Радо взе подпряната до отворената врата тесла, прекрачи прага и тръгна нататък, като внимаваше къде стъпва. Внезапно усети раздвижване зад гърба си и се обърна, но, за съжаление, не бе достатъчно бърз, за да избегне удара. Свлече се на тревата, а когато дойде на себе си, двама мъже го ритаха настървено. Странно, не усещаше болка. „Кристина!“ Завъртя се с лице към къщата и опита да извика, но шут в гърдите секна дъха му и от гърлото му излезе приглушен хрип.
В този момент я видя — боса, само по бялата тениска, която използваше за нощница, с разчорлена светла коса и святкащи в мрака очи — да прелита през прага на отворената врата. Безшумна като привидение, тя се озова непосредствено до нападателите, без въобще да я усетят. Внезапно единият извика и се хвана за рамото. Стиснала къс кухненски нож в побелелите си пръсти, Кристина замахна повторно, но мъжът отскочи и успя да докопа дясната ѝ китка.
— Che cani di tuoi morti!14 — ноктите на другата ѝ ръка заораха по лицето му.
Онзи я пусна и побягна, крещейки: „Vay şeytan!“15. Другият тръгна към нея, вдигнал над главата си метална щанга. Радо се извъртя и го фрасна с тъпата част на теслата по коляното, при което мъжът изрева и се строполи на земята. Надвесен над гърчещия се от болки нападател, Радо започна да го налага с юмруци, готов да превърне физиономията му в кървава каша, но Кристина се вкопчи в гърба му и го издърпа назад. Мъжът се надигна и закуцука към портата, като поглеждаше през рамо, невярващ че го оставят да се измъкне.
Във врата му се стичаше кръв, Радо напипа болезнена цицина отзад на тила си и изтръпна — ударът би могъл да бъде с фатални последствия. Не посмя да се погледне в огледалото, така или иначе от известно време избягваше да го прави. Гадеше му се. Коленичи пред тоалетната чиния и затвори очи, припомняйки си какво точно се бе случило. Потръпна — раздиращото желание да причини болка и опиянението от физическото надмощие над друго човешко същество отново го бе изпълнило. За втори път след схватката с Метни пред кръчмата бе преминал разумните граници на гнева. „Няма връщане назад!“ Този път успя да повърне.
Радо трескаво обмисляше какво трябва да предприеме — да изчезне още тази нощ или да остане, пренебрегвайки съветите на Стоил: „И, моля ти се, никакви рискове!“. „Никакви рискове“ в случая означаваше да остави ненаказани хората, които бяха застрашили живота му. Тази нощ бяха дошли за него, но нищо чудно утре да посегнат на Кристина. Най-малкото можеше да ударят кибрита на къщите. Лесно ще намери къде живее Метни, а после какво? Ще му потопи главата в тоалетна чиния и ще пусне водата, както се сплашват хитруващите длъжници в бизнеса с бързи заеми? Или ще му говори по онзи начин, по който бе виждал Стария да смразява враговете и сгафилите си бивши приятели? Стария няма сгафили настоящи приятели.