Стивън се усмихна криво.
— Действителността се връща. — Без да пуска Розалинд, за да запази равновесие — не знаеше кой от двамата се нуждаеше повече от това, — той отстъпи от нея и започна да се оправя.
Тя му се стори невероятно, греховно привлекателна, когато приглади полите си и опита да обуздае пръсналите се коси.
— Според мен намерихме прекрасен начин да отпразнуваме повторното раждане на „Атиниум“.
Наметна пелерината върху утринната си рокля.
Обзе го някакъв покой, който замести трескавото му желание. Да, смъртта му беше близка, но животът щеше да продължи, щеше да има нови раждания, нови кризи и триумфи.
Просто му се искаше да присъства по-дълго и да стане свидетел на повече от тях.
Глава 26
Светският им живот започна веднага щом се прибраха от театъра. Вкъщи ги очакваше планина от покани. Очевидно тя бе взела успешно първия си изпит в „Дръри Лейн“.
Те обаче не обърнаха внимание на поканите и си легнаха, макар и не за да се любят. Пламенната сцена в склада за костюми бе изтощила и двамата както психически, така и физически, затова заспаха веднага в обятията си. През последните дни Розалинд се изморяваше лесно. Издръжливостта на Стивън също намаляваше, но за нея избягваха да говорят. Макар да се бяха договорили да бъдат напълно откровени по въпроса за болестта му, скоро си бяха дали сметка, че най-добре беше да избягват тази тема.
Спаха цял следобед. По-късно, докато пиеха кафето си в библиотеката след спокойния обяд, младият мъж прегледа поканите. Сортираше ги с бързина, която можеше да се добие само след дълга практика.
— Барнам, не. Уиглър, не. Манингъм, не. Стратмор, да. Хилингфорд, не. Девъншир, може би.
Розалинд го наблюдаваше като хипнотизирана, подпряла лакът върху бюрото с брадичка върху дланта си.
— Какви са критериите, според които приемаш или отхвърляш?
— Тъй като желанието ни е да те представим на обществото, избирам най-престижните домакини и събития.
Отдели още три покани.
— Вземаш ли предвид какво представлява самото събитие?
— Донякъде. — Погледна следващата покана. — Ето например венецианска закуска. Прекалено студено по това време на годината, а и домакинята не е от елита. Отива при отказите.
Розалинд се разсмя.
— А аз си мислех, че не си сноб.
— Животът във висшето общество е най-вече игра. Ако човек ще я играе, трябва да знае правилата и да умее да побеждава. — След като отхвърли още четири покани, той спря. — Сейнт Обин, да. Той и съпругата му са ми особено добри приятели.
Младата жена поклати жално глава.
— Всички тези домакини на светски събития биха получили разрив на сърцето, ако видеха как се отнасяш към поканите им.
— An contraire5. Повечето от тях биха се изпълнили с възхищение от безмилостно високите ми критерии и биха потърсили начин да се присъединят към групичката на одобрените.
Розалинд отпи от кафето си.
— В играта на обществото да бъдеш херцог, трябва да е като да държиш в ръка само валета, попове и дами.
Той й се усмихна.
— An contraire И така, моя херцогиньо, ти играеш със същата ръка.
„Не съвсем, но доста близко до истината“ — помисли си младата жена. Поне докато съпругът й бе до нея.
— Не приемай прекалено много. Желая да се запозная с повече хора, но искам да прекарвам и известно време насаме с теб.
Спря рязко, осъзнала, че висшето общество бе неговата естествена среда и той може би желаеше да види колкото се може повече от своите приятели преди… преди да е станало прекалено късно.
Но Стивън очевидно споделяше мнението й.
— An contraire. Напълно съм съгласен с теб, но от друга страна е много важно да се запознаеш с някои от най-близките ми приятели. По този начин по-късно ще можеш да се обръщаш към тях, ако искаш да се движиш из обществото.
— An contraire. Най-високопоставените сред тях няма ли да ме сложат в черния списък с отказите?
— Не и тези, които са ми истински приятели. — Разсеяно изравни купчинката от отхвърлени покани. — Някога се отнасях към светските си задължения по-сериозно, тъй като смятах, че това е мой дълг. Никога не ми мина през ума, че в действителност мога да избирам. През последните седмици научих, че много малко неща си заслужават да ги приемаш сериозно.
Настъпилата неловка пауза бе нарушена от Поршия, която влетя в стаята като черно-оранжева ракета. Спря рязко, хвърли подивял поглед към младата двойка, след което изпълни някаква луда комбинация от странични скокове и задни премятания през глава. И двамата се засмяха, а в това време котето излетя отново от библиотеката.