— Репетицията свърши ли вече? — попита изненадана тя.
— Аз направих това, което е нужно — отговори с гримаса актьорът. — Другите театрални директори не изискват да се репетира непрестанно. Според мен на стария му е приятно да ни изтезава.
— Приятно му е да вижда, че пиесите се изпълняват възможно най-добре — сопна се младата жена. — Твоята игра се подобри значително, откакто се присъедини към нас.
— Може би. Но то беше преди една година. Не виждам никаква нужда да си пилея времето в един хубав слънчев ден, когато знам всичките си реплики безупречно, а навън има толкова хубави момичета, които чакат да ги очаровам. — Актьорът кимна за сбогом и заслиза по стълбите.
— Страхотен екземпляр — прошепна Стивън. — Случайно да изпълнява ролята на Дънкан? В такъв случай заменете дървената кама с истинска.
Усмивка се появи на лицето на Розалинд.
— Едмънд може да е тщеславен и мързелив, но не заслужава да бъде намушкан до смърт от Макбет.
— Имаш право. По-добре да играе Антигонус и да бъде изяден от мечка.
— Познаваш добре Шекспир — заяви одобрително тя.
— Винаги съм обичал театъра, особено Шекспир. Участвал съм в аматьорски представления на негови пиеси. — Отвори вратата към залата пред нея. — Дълго след края на представлението думите на Барда звучат още в главата ми като вкуса на отлежало бренди.
И внезапно няколко от тези думи затанцуваха в съзнанието му: „Тя е красива, следователно трябва да бъде ухажвана. Тя е жена, следователно трябва да бъде спечелена“. Мили Боже, откъде беше това? „Хенри I“, част първа, ако си спомняше правилно, и бе породено от очарователната усмивка на Розалинд.
Пое си дълбоко въздух и я последва в залата. В другия й край имаше подиум, който можеше да се използва като сцена. По него си суетяха няколко души: едни поставяха вторите, а други репетираха под режисурата на Томас.
— Колко голяма е трупата ви? — попита херцогът.
— Осемнайсет души. Около десетина от тях играят, останалите като Калвин Еймс и Бен Брейди, са музиканти или сценичен персонал и изпълняват само дребни роли. — Розалинд се намръщи. — Струва ми се, че Бен има проблеми. По-добре да отида да видя какво става.
Младият мъж я последва към сцената, където актьорите се засипваха с обвинения за предателство и ревност.
— Коя е тази пиеса?
— „Говори призракът“. Ще я играем утре. — Усмихна се закачливо. — Сама но себе си пиесата не е кой знае какво, но ни дава възможност да се възползваме от хубавия трап1 на „Роял Джордж“. Винаги когато дойдем тук, представяме поне една пиеса с призраци.
— Жалко би било да се пропусне такава прекрасна възможност — съгласи се Стивън. — А какво ще гледаме тази вечер?
— „Сън в лятна нощ“. Едно от любимите ми неща. Аз играя първо Иполита, а след това — главната помощничка на Титания. Доста бурно представление.
— Трудна ли е смяната на костюмите?
— Не толкова. В тази пиеса всички носят широки роби в средновековен стил, така че сменяме само наметалото и диадемата за коса. — Свали шала от раменете си и го уви около главата си като средновековна качулка. — Знаеш ли, това, което прави жената, са дрехите — заяви тя с мрачен, заговорнически тон.
— Ти си по-добра актриса, отколкото мислиш — рече Стивън, искрено впечатлен.
— О, просто познавам триковете на занаята. — Върна шала в нормалното му положение. — Мама и татко се погрижиха. Но ми липсва вътрешният огън.
Тя може би нямаше артистичен плам, но Стивън подозираше, че не е лишена от друг, по-интимен огън. Тази красива, пищна фигура бе създадена за страст.
Усетил, че е време да промени посоката на своите мисли, той се загледа в закрепения за едната стена плат.
— Предполагам, че всички декори и костюми се използват по множество най-различни начини.
Младата жена кимна и се качи на сцената. Мина покрай актьорите, които бяха дотолкова погълнати в ролите ги, че не забелязаха нищо.
— Нарисуваното дърво, което държи Бен, хвърля сянка над Макбет и неговите вещици, прикрива хубавия принц Чарли и е преживяло не една буря.
Въпросното дърво очевидно бе видяло и по-хубави дни. Два от разперените му клони бяха счупени.
— Какво се е случило, Бен? — попита Розалинд.
— Несръчният ми помощник го изтърва — отвърна кисело той. — Първо вчерашните вълнения станаха причина да закъснеем, а сега, ето че и дървото е счупено.
Младата жена се намръщи.
— Какво друго трябва да се направи?
Запитаният изреди цял списък от все още несвършени задачи и заключи мрачно:
— Едва ли ще свършат каквото и да е, ако се заловя да оправям дървото, затова май ще трябва да минем без него.