Сърцето ми започва да блъска по-силно. Проклятие. Ще ми се да си бях тръгнала, преди да се прибере. Още няма пет. Освен това излязох по-рано от обедната смяна, за да си събера нещата и да се махна навреме. Какво прави вкъщи сега?
— Какво правиш? — Следва ме около пикапа.
Слагам кутията на задната седалка върху онази, която вече се намира там, а колата е достатъчно голяма, за да побере всички вещи, които съм донесла тук. Всичко се събира в два куфара и три кутии. Останалото е на склад. И не се виждам скоро да го прибирам оттам. В „къщата“ на баща ми едва има място за тях двамата, камо ли за моите неща.
— Благодаря за всичко — казвам му и съм наясно, че той знае точно какво правя. — Беше страхотен.
— Тръгваш ли си? — Изглежда объркан.
Затварям вратата на колата и се обръщам към него, а стомахът ми се обръща, докато преглъщам буцата в гърлото си.
— Коул го няма, двамата скъсахме, така че не е редно да се задържам повече тук — казвам. — Ти не беше задължен да ми помагаш, но го направи, така че не мога да ти се отблагодаря достатъчно. Оценявам всичко, което си направил за мен. — След това се насилвам да се усмихна леко и заради двама ни. — Особено касетките.
Взирам се в разтревожените му очи, зеленото на ирисите му изглежда потъмняло и гърдите ме заболяват. Обръщам се, като се преструвам, че проверявам дали вратата е затворена, за да имам време да се взема в ръце.
— Баща ми ще ме приюти за известно време. — Обръщам се, за да му го кажа. — Ще се оправя.
— Но…
— А, забравих си чантата. — Прокарвам пръсти по косата си и хуквам към къщата, без да му позволя да довърши.
Не искам да се карам с него и се страхувам, че ако каже нещо, ще се разплача.
Изобщо не ми се тръгва, но знам, че нямам право да оставам повече тук, а и вероятно той понякога ще се отбива в бара, за да ме види, нали? Може би ще го виждам по-често сега, когато го познавам.
Разбира се, също така съм и разстроена заради Коул. В последните три години си говорехме почти всеки ден.
Но сега искам да съм далеч от него. Не ми харесва това, че изоставям Пайк.
Кой ще го кара да си говори с хората, кой ще слага тайно екстракт от ванилия и канела в кафето му, които той не осъзнава, че обича?
Примигвам, за да прогоня паренето от очите си, и изръмжавам на себе си. И той ще се оправи. Все пак е оцелял трийсет и осем години без мен, нали?
Бързо вземам чантата си от дивана и я отварям, за да проверя съдържанието ѝ: карти, ключове, портфейл, телефон… Затварям я и проверявам наум по списъка — уверявам се, че съм взела зарядното, самобръсначката и шампоана си от банята и останалото си пране от пералнята и сушилнята.
По дяволите. Забравих да му купя нова гъба, нали? Е, какво да се прави…
Накрая си поемам дълбок дъх и си давам сметка, че съм си взела всичко, повече или по-малко.
Излизам обратно навън, усмихвам се половинчато и изправям гръб. Отляво Кайл Крамер влиза в къщата си с две деца, за които предполагам, че са негови, но не осъществявам зрителен контакт. Не искам съседите да любопитстват.
— Джордан… — започва Пайк.
Но аз го прекъсвам.
— Благодаря ти страшно много. За всичко.
Отправям се към шофьорското място и отварям вратата, стомахът ми се връзва на хиляди възелчета и всяко от тях се стяга все повече и повече.
— Джордан — извиква отново той. — Колата ти не е готова. Ще изгасва всеки път, когато спреш.
Усмихвам му се неуверено.
— Ще се справя. Вече съм се паникьосала максимално. Не мисля, че нещо може да ме разстрои повече. Ще се оправя.
Изваждам ключовете и се качвам.
— Благодаря за всичката работа, която хвърли по нея. Наистина нямаше нужда да го правиш.
— Почакай — извиква, звучи настоятелен.
Спирам, без да мога да го погледна, но усещам как пристъпва напред. Колебае се, сякаш търси правилните думи.
Поглеждам нагоре.
— Просто… — Поклаща раздразнено глава. — Премести нещата си в моя пикап. Аз ще те закарам.
Отварям уста да възразя, но той ме прекъсва.
— Трябва да приключа с ремонта на фолксвагена — изтъква. — Трябва да остане тук още няколко дни. И недей да се репчиш. Можеш ли да си позволиш механик?
Глава 14
Пайк
Мийдоу Лейкс1. Иде ми да се разсмея. Няма нито ливади, нито езера и определено няма езеро на ливада. По-скоро е шейсетгодишен паркинг за каравани, пълен с дупки на колела, подпрени на бетонни блокчета.