Поглежда към мен и без съмнение вижда, че съм се втренчил в нея с въпросително изражение на лицето.
Само се засмива на себе си и обяснява:
— Момчетата в града смятат, че сега съм лесна за забърсване, защото скъсахме с Коул. — Прокарва пръсти през косата си и разбухва мокрите краища. — Искат да дойдат да ме утешат.
Докато произнася последното, изобразява кавички във въздуха и бронята ми веднага се втвърдява. Да я утешат?
Но се насилвам да отстъпя. Всъщност имам нужда точно от това, за да погледна нещата от правилната перспектива. Тя трябва да е навън с приятелите си.
— Е, може би трябва да дадеш шанс на някого от тях — насилвам се да ѝ кажа. — Иска ми се с Коул да се сдобрите и отново да сте приятели, но трябва да излизаш и да се забавляваш.
Думите оставят отвратителен вкус в устата ми, но се чувствам добре, защото постъпих правилно. Тя ще започне да излиза с някого. Аз също мога да се виждам с жени. Ще се разсеем и ще се запознаем с нови хора.
— Ще му дам — отвръща и прекъсва потока на мисълта ми. — Картър Хюит ме покани на тюбинг5 този уикенд и аз се съгласих да отида.
Лицето ми се отпуска. Не познавам никакъв Картър Хюит, но…
— Тюбинг? — казвам и се опитвам да запазя хладнокръвие.
Приближавам се до ръба на басейна, където седи тя.
— Ъъъ… не — казвам ѝ и поклащам глава. — Не.
— А? — Веждите ѝ се сключват объркано.
— Шест часа да се носите по реката, без да има какво друго да правите, освен да се накъркате? — изтърсвам. — Когато се върнете в пикапа му, ще си така наквасена, че наистина ще те забърше лесно. — Засмивам се горчиво. — В никакъв случай.
Очите ѝ се оцъклят, а челюстта ѝ се сключва от гняв.
О, мамка му.
— Толкова си — изкрещява, шепнейки, за да не чуят децата — старомоден! — Мръщи ми се със стиснати устни. — Това алфа собственическо дръж-дъщеря-си-заключена-с-пушка-в-ръка е направо обидно! Не съм идиотка, а ти… — Оголва зъби. — Не си ми баща.
Повдигам вежда, а тя изважда крака от водата и се изправя с пухтене. Отпускам се назад и се понасям по водата. Да, повярвай ми, знам го. Мислите ми за теб изобщо не са бащински.
— Увий пицата в алуминиево фолио, преди да я прибереш в хладилника — нарежда ми. — Недей просто да я пльосваш в чиния.
Стискам челюст, за да скрия колко ме развеселяват заповедите ѝ. Като че ли никога не съм увивал остатъци от храна във фолио през целия си живот като възрастен.
Тя грабва нещата на децата и хавлиите им, хваща ръката на Ава и повежда нея и Йенсен към задната врата.
— Ще ги заведа вкъщи и ще ги сложа да спят — уведомява ме, после се обръща към тях. — Деца, какво ще кажете на господин Лоусън?
— Благодаря! — произнасят децата с неясните си гласчета и с усти, пълни с храна.
Излизам от басейна и вземам кърпа, за да си изсуша косата.
— Господин Крамер каза, че ще си дойде в единайсет — обяснява Джордан. — Но знам, че отборът обикновено се отбива за по бира в кръчмата след мача, така че може да закъснея. Ако заключиш, имам ключ.
— Ще стоя буден — отвръщам тихо. По-скоро бих дал на наркоман да ми държи портфейла, отколкото да се доверя на Кайл Крамер.
Чувам как дървената порта се отваря и децата минават през нея.
После чувам гласа ѝ.
— О, и освен това си тъпанар — казва ми.
Поглеждам към нея.
— Ще ми благодариш, когато не те изнасилят на среща.
Тя прави физиономия и силно затръшва портата.
Гледам след нея и се смея тихо. Направо е очарователна.
След това лицето ми се отпуска, когато осъзнавам, че съм замаян. Обикновено не се усмихвам и отдавна надхвърлих квотата си от усмивки, откакто тя дойде в къщата.
Приключвам с чистенето на задния двор, докато небето над мен бавно притъмнява, и се старая да увия пицата в алуминиево фолио, както ми беше наредено. Басейнът е почистен, надуваемите играчки са прибрани, масата за пикник също е чиста. Вземам мокрите хавлии от земята и се насочвам към къщата, заключвам задната врата и изгасям лампите на басейна.
Хвърлям хавлиите в пералнята и оставям капака отворен, за да мога да сложа още дрехи, след като се изкъпя.
Докато вървя към стълбите обаче, звънецът издрънчава.
Прекосявам всекидневната, отварям предната врата и виждам млад мъж през мрежата за комари. Заставам леко нащрек, но все пак отварям, като го карам да отстъпи назад.
— Привет — казва той.
Кимвам и поглеждам към нафуканото хлапе, което изглежда, като че ли иска да се присъедини към някое колежанско братство. Струва ми се донякъде познато, въпреки че не мога да си спомня откъде.