Подаде ми едната и аз я поех. Тя седна на стария люлеещ се стол до пианото и спокойно отпи.
— Разтворимо ли е? — подразних я.
— Ако намериш разтворимо кафе в моята кухня, ще ти подаря тази къща.
— Тя си е моя и бездруго — напомних й.
— Ти го казваш, синко. Концерт при изгрев-слънце? Какъв е поводът, Алекс?
— Концерт преди изгрев-слънце. Не можах да спя. Тежка нощ, лоши сънища. Лоша сутрин, поне засега. — Отпих от ароматното кафе с примес от цикория. — Обаче кафето е хубаво.
Нана продължи да отпива от чашата си.
— Ммм. Кажи ми нещо, което не знам. Какво още?
— Помниш ли доведения брат на Мария — Ерол? Снощи двамата със Сампсън намерихме трупа му в старите сгради на Първо авеню.
Нана зацъка тихо, после поклати глава:
— Това е много тъжно. Такъв срам, Алекс! Те са хубаво семейство, добри хора.
— Трябва тази сутрин да отида да ги уведомя. Може би затова не можах да спя.
— Какво друго? — попита тя отново. Познаваше ме твърде добре и това ми действаше успокоително. — Кажи ми, Алекс. Сподели с мен.
— Кристин — промълвих накрая. — Мисля, че всичко свърши. Тя не иска да ме вижда. Каза ми го официално. Не знам какво ще стане с малкия Алекс. Нана, направих всичко по силите си, кълна се!
Тя остави чашата си и ме прегърна с кокалестата си ръка. Още имаше сила в тялото й. Притисна ме здраво.
— Ами направил си каквото си могъл, нали? Какво ти остава?
— Тя не може да преодолее онова, което се случи на Бермудите — прошепнах аз. — Не иска да има нищо общо с детектив, който разследва убийства. Не желае да бъде с мен.
Нана рече тихо:
— Твърде много носиш на раменете си. Поемаш чужда вина. Това ще те пречупи, Алекс. Наистина. Послушай ме!
— Слушам те. Както винаги.
— Не ме слушаш.
— Слушам те и още как!
— Не ме слушаш и не мисли, че ще ме надприказваш — сопна се тя. — Ето ти още едно доказателство.
Последната дума винаги е на Нана. Тя е най-големият психолог в къщата или поне все така ми разправя.
15.
Вторият банков обир се разви като по часовник рано същата сутрин в град Фолс Чърч, Вирджиния, на около петнайсет километра от Вашингтон.
Директорът на банката живееше в добре поддържана къща в колониален стил в приятен квартал, където хората сякаш искрено се харесваха. Навсякъде имаше следи от обични деца: играчки, колелета, баскетболни кошове, люлки, будка за лимонада. Имаше красива градина, пълна с цъфнали храсти. Птиците кацаха на странния ветропоказател — с форма на вещица на метла — на покрива на гаража. Тази сутрин почти се чуваше смехът на вещицата.
Мислителя беше казал на новия си екип какво ще заварят и как трябва да действат. Всяка стъпка бе внимателно планирана и отрепетирана.
Новият екип превъзхождаше двамата Паркър. Беше изхарчил половината пари от обира на „Ситибанк“, за да ги заинтересова, но си струваше. Наричаха се един друг господин Ред, господин Уайт, господин Блу и госпожица Грийн3. Имаха дълги коси и приличаха на хевиметъл група, но действаха ефективно и в синхрон и използваха най-новите технологии.
Господин Блу беше пред клона на „Фърст Юниън“ в центъра на Фолс Чърч, когато го отвориха. С него беше госпожица Грийн. Под дебелите си якета и двамата носеха автоматични пистолети в кобури под мишницата.
Господин Ред и господин Уайт отидоха в къщата на управителя. Кейти Бартлет чу звънеца на вратата и помисли, че е бавачката. Когато отвори, тя пребледня и краката й се подкосиха при вида на въоръжения мъж с маска и слушалки с микрофон, който стърчеше пред брадичката му. Зад него имаше втори въоръжен мъж.
— Влизай вътре! Бързо! — изкрещя силно Ред през маската си. Държеше пистолета на сантиметри от лицето й.
Ред и Уайт натикаха майката и трите й малки деца в дневната на първия етаж. В стаята имаше стерео уредба и видео, на което бе пуснат анимационен филм. Панорамен прозорец гледаше към спокойно малко езеро, но никой не би могъл да ги види, освен ако не беше с лодка, а тази сутрин не се виждаха никакви лодки.
— Сега ще заснемем едно филмче — обясни господин Ред на госпожа Бартлет и децата. Говореше им спокойно, почти дружелюбно.
— Не е нужно да наранявате някого — каза му Кейти Бартлет. — Ще ви сътрудничим. Моля, свалете оръжията. Умолявам ви!
— Чувам те, Кейти. Но трябва да покажем на съпруга ти, че говорим сериозно и че наистина съм тук, в къщата, с теб и децата.
— Те са на две, три и четири годинки — промълви майката. Изхлипа, но се насили да не заплаче. — Още са съвсем малки. Дечицата ми.
Господин Ред пъхна пистолета си в кобура.
— Хайде, стига! Не искам да наранявам децата. Обещавам, че няма да им се случи нищо.
Беше доволен как се развиват нещата до този момент. Кейти изглеждаше умна, а децата бяха кротки. Хубаво семейство бяха тези Бартлет. Точно както бе обяснил Мислителя.
— Искам ти да залепиш устите на децата със скоч лента — каза господин Ред на Кейти Бартлет. Подаде й дебела ролка.
— Те няма да вдигат шум, обещавам ви — рече тя. — Добри деца са.
Господин Ред я съжали за момент. Беше красива и приятна дама. Сети се за семейството от филма Животът е прекрасен.4 Той се обърна към децата:
— Това е лепяща лента и сега ще изиграем една игра. Ще бъде много интересно.
Две от децата го изгледаха неразбиращо, но тригодишното засия:
— Летяща лента?
— Да, точно така, летяща лента. Сега мама ще сложи от нея на устите ви. После ще заснеме филмче, за да може татко да ви види как изглеждате.
— А после? — попита Денис, четиригодишният, който изглеждаше заинтригуван от играта. — Ще правим смешки на татко ли?
Господин Ред се засмя. Дори господин Уайт се подсмихна. Децата бяха сладки. Надяваше се да не се наложи да ги убие след няколко минути.
3
На английски имената им означават цветове: