Агенти Кавалиър, Уолш и Дауд и аз се качихме на влака от Балтимор. Настанихме се в предната част на втория вагон.
Тракащият влак бе доста шумен, не можехме да мислим трезво, не успявахме дори да говорим нормално. Чакахме следващото обаждане на похитителите. Всяка изминала минута изглеждаше по-дълга, отколкото бе в действителност.
— Скоро ще ни кажат да хвърлим чантите от движещия се влак — рекох аз. — И ти ли мислиш така? Или имаш други идеи?
Бетси кимна:
— Не смятам, че ще рискуват да пресрещнат влака на някоя гара. Защо да го правят? Знаят, че не можем да покрием цялата територия оттук до Бостън. Забраната за летене в близост до влака ни остави с вързани ръце.
— Те, изглежда, са разрешили коварния проблем с предаването на парите. Той наистина е умен кучи син — вметна агент Уолш.
— Той или може би тя — отбеляза Бетси.
— Тони Брофи каза, че се е срещал с мъж, ако можем да му вярваме — напомних й аз.
— И ако човекът, когото е видял, наистина е Мислителя — възрази тя.
Агент Дауд се обади:
— Този прякор ме смущава. Звучи като особняк. Неудачник. Мислителя.
— Брофи каза същото. Рече, че мъжът, с когото говорил, бил истински задник. Но въпреки това е искал работата — обясни Бетси.
— Ами при това заплащане… — вмъкна Дауд.
Бетси сви рамене:
— Може и да е особняк, а е възможно и да е някакъв компютърен гений. Не бих се изненадала. Нали особняците въртят света. Връщат си за това, което са изтърпели в гимназията. И аз го правя.
— Аз пък бях готин в гимназията — намигнах й.
Ханди-токито отново забръмча.
— Здрасти, агенти — звезди. Истинското забавление едва започва. Помнете: ако видим хеликоптери или самолети близо до влака, един заложник ще бъде убит — заяви познатият мъжки глас. Това ли беше Мислителя?
— Как да сме сигурни, че заложниците още са живи? — попита Бетси. — Защо да ви вярваме, че казвате истината? Вече сте убивали невинни хора.
— Не сте длъжни. Не трябва. Вярно е, правили сме го. Но заложниците в автобуса са живи. Добре. Сега отворете вратите на влака. Готови за следващия ми сигнал! Донесете чантите до вратата. Бързо, бързо, бързо! Хайде! Не ни карайте да убиваме.
63.
Четиримата се втурнахме с тежките чанти с парите към най-близката врата. Вече се потях. Лицето и главата ми бяха пламнали.
— Бързо! Пригответе се! — крещеше трескавите си команди гласът по ханди-токито. — Точно така!
Бетси предупреждаваше хората си по друга двупосочна радиостанция. Пейзажът преливаше от яркозелено към мръснокафяво. Бяхме някъде край Абърдийн, Мериленд, след като отминахме предишната гара преди около седем минути.
— Готови ли сте? Готови! Не ме разочаровайте! — пищеше гласът.
Досега единственият номер, който бяхме измислили, бе да се опитаме да разпръснем чантите на разстояние една от друга. Дори бяхме обмисляли дали да не задържим едната чанта, за да ги принудим да се забавят, докато я търсят. Решихме да не рискуваме живота на заложниците.
Ханди-токито пак замлъкна.
— По дяволите! — възкликна Дауд.
— Да хвърляме ли чантите? — опита се да надвиха тракането на влака и свиренето на вятъра Уолш.
— Не! Чакайте! — извиках на него и Дауд, който се подаваше предпазливо навън. — Изчакайте нарежданията им! Щеше да ни каже да ги метнем. Не ги хвърляйте!
— Кучи син! — размаха ядосано ръка Бетси. — Опитват се да ни объркат. Сигурно точно сега ни се смеят.
— Да, вероятно — съгласих се аз. — Да запазим спокойствие. Трябва да сме хладнокръвни.
Във ФБР трескаво се опитваха да открият канала на радиостанцията на похитителите. Ханди-токитата бяха съвсем модерни — такива, каквито използват военните. Скрамблерите10 в тях бяха кодирани да променят честотата при всяка употреба. Беше възможно дори похитителите да използват няколко различни устройства и да изхвърлят всяко, по което са се обаждали веднъж.
Бетси още беше бясна. Кафявите й очи блестяха гневно.
— Той е измислил всичко, включително как да не ни остави време за планиране. Кой е този кучи син?
Ханди-токито пак прищрака.
— Отворете вратата! Пригответе се да хвърлите чантите — нареди гласът по радиото.