— Благодаря за помощта. Бог да ви благослови — каза Сампсън, имитирайки маниера на рапърите в града.
Започнахме да обхождаме всяка сграда етаж по етаж, от мазето до тавана. Последната постройка в редицата изглеждаше изоставена, и то с право: беше най-мръсна и порутена.
— След теб — изръмжа Джон. Беше късно и той ставаше раздразнителен.
Аз носех фенерчето, така че тръгнах напред. Както и в предишните сгради, започнахме от мазето. Циментовият под бе изровен и осеян с петна. Навсякъде висяха прашни паяжини.
Приближих затворена дървена врата и я ритнах да се отвори. Чух как различни по големина гризачи препускат край стените и драскат, сякаш са попаднали в капан. Обходих помещението с лъча на фенерчето си. Нищо, освен два-три опулени плъха.
— Ерол? Бриан? — извика им Сампсън. Те изцвърчаха в отговор.
Продължихме претърсването етаж по етаж. Сградата бе влажна и смърдеше на урина, фекалии и мухъл. Вонята бе непоносима.
— Виждал съм и по-хубави хотели — отбелязах и Джон най-после се засмя.
Ритнах още една врата и от зловонния мирис, който се разнесе, разбрах, че сме намерили трупове. Насочих фенерчето и видях Бриан и Ерол. Бяха загубили човешкия си вид. В сградата беше топло и телата им бързо се разлагаха. Пресметнах, че са мъртви поне от един ден.
Осветих с лъча първо Ерол, после и жена му. Въздъхнах и усетих, че ми се гади. Сетих се за Мария и колко много обичаше тя брат си. Когато беше малък, синът ми Деймън му викаше чичо Ерол.
Ъгълчетата на очите на Бриан бяха замъглени, сякаш имаше катаракт2. Устата й беше широко отворена, челюстта — отпусната. Ерол изглеждаше по същия начин. Сетих се за убитото семейство в Силвър Спринг. С какви убийци си имахме работа? Защо бяха убили Ерол и Бриан?
Блузата на Бриан бе свалена и не я видях никъде в стаята. Дънките й бяха смъкнати и се виждаха червените й бикини и бедрата й.
Какво ли значеше това? Дали убиецът беше взел блузата на Бриан? Или някой друг бе минал оттук след убийствата? Дали някой се бе забавлявал с нея след смъртта й? Убиецът ли?
Сампсън изглеждаше смутен и объркан.
— Не ми прилича на свръхдоза — каза той. — Изглежда като насилствена смърт. Тези двамата са се мъчили.
— Джон — заговорих накрая с приглушен глас. — Мисля, че може да са били отровени. Май се е очаквало да страдат.
Обадих се на Кайл Крейг и му съобщих, че съм намерил двамата Паркър. Дали бяхме разрешили случая с обира в Силвър Спринг? Или още поне един убиец бе някъде на свобода?
14.
Спешната аутопсия потвърди подозрението ми, че Ерол и Бриан са били отровени. Поглъщането на голяма доза „Анектин“ бе причинило бързи мускулни контракции и спиране на сърдечната дейност. Отровата е била сложена в бутилка кианти. Бриан Паркър е била сексуално насилена след смъртта й. Какъв ужас!
Със Сампсън обикаляхме още два часа да говорим с наркоманите, скитниците и бездомниците, които живееха в изоставените сгради на Първо авеню. Никой не призна да е виждал Ерол и Бриан, никой не бе забелязал необичайни посетители в сградата, където се е криело семейство Паркър.
Най-после се прибрах у дома, за да поспя малко, но не успях да успокоя мислите си. Към пет часа станах и се промъкнах тихо долу. Пак мислех за Кристин и малкия Алекс.
Най-новата бележка, която Нана бе закачила на хладилника, гласеше:
Отворих хладилника и си взех една бира, после излязох от кухнята. Стихотворението остана да витае из мислите ми.
Включих телевизора, изключих го. Посвирих на пианото на верандата — „Луд по теб“, после Дебюси. Свирех „Лунен блясък“ и това ми напомни за Кристин. Опитвах се да измисля как да оправим отношенията си. Стараех се да я подкрепям всеки божи ден, откакто се беше върнала във Вашингтон. Тя постоянно ме отблъскваше. Очите ми се напълниха със сълзи и аз ги изтрих с ръка. Тя си отиде. Трябва да започнеш отначало. Не бях сигурен дали ще мога.
Дъските на пода изскърцаха.
— Чух те да свириш Clair de lune. Много добре между другото. — Нана стоеше на вратата с поднос в ръце. На подноса имаше две димящи чаши кафе.