— Просто от любопитство: колко си платила на акушерката, Грейс? — попита Фолк де Вилърс. През последната минута очите му се бяха присвили и сега, когато взе майка ми на мушка, приличаше на вълк.
— Аз… не си спомням.
— Е, едва ли е било много. Доколкото съм запознат доходите на съпруга ти са били скромни.
— Колко вярно! — пускаше отровните си коментари леля Гленда. — Този бедняк.
— Щом вие казвате, значи не е било много — отвърна мама.
Несигурността, която я бе обзела при срещата с Де Вилърс, бе изчезнала толкова внезапно, колкото се бе появила.
— Тогава защо акушерката се е съгласила? — попита Де Вилърс. — Все пак става въпрос за фалшифициране на документ. А това не е незначително престъпление.
— Разказахме и, че семейството ни е член на сатанинска секта и фанатично вярва на хороскопите. Освен това й казахме, че дете, родено на седми октомври, ще е обект на силни репресии и ще бъде използвано за сатанински ритуали. Тя ни повярва. И тъй като имаше добро сърце и беше против сатанистите, фалшифицира датата върху акта за раждане.
— Сатанински ритуали! Изключително безочливо. — Мъжът до камината съскаше като змия и малкото момче се притисна още по-плътно до него.
Де Вилърс се усмихна одобрително.
— Историята не е никак лоша. Ще видим дали и акушерката ще разкаже същото.
— Не смятам, че е много умно да губим времето си с подобни разследвания — вметна лейди Ариста.
— Точно така — съгласи се леля ми. — Шарлот би могла всеки момент да направи скок във времето Тогава ще знаем, че историята на Грейс е измислица, изсмукана от пръстите, за да ни саботира.
— Защо да не могат и двете да са наследили гена? — попита господин Джордж. — Вече се е случвало веднъж.
— Да, но Тимоти и Джонатан де Вилърс са били еднояйчни близнаци — отговори Де Вилърс. — И са били обявени в предсказанието.
— А в хронографа за това са предвидени два карнеола, две пипети, два пъти по дванайсет отделения за елементите и две зъбчати колела — каза мъжът до камината. — Докато рубинът е само един.
— Така е — съгласи се господин Джордж. Кръглото му лице изглеждаше угрижено.
— По-важно е да анализираме мотивите на сестра ми да излъже. — Леля Гленда гледаше направо с омраза майка ми. — Ако целта ти е да вкарат кръвта на Гуендолин в хронографа, за да стане негоден за употреба, значи си по-глупава, отколкото предполагах.
— Как изобщо може да й хрумне, че ще повярваме и на една нейна дума? — каза мъжът до камината. Намирах начина му на държане да се прави, че двете майка ми изобщо не съществуваме, за изключително арогантен. — Много добре си спомням как навремето Грейс излъга, за да защити Люси и Пол. Тя им осигури решаваща преднина. Ако не беше тя, може би катастрофата щеше да бъде предотвратена.
— Джейк! — извика господин Де Вилърс
— Каква катастрофа? — попитах аз. — И кой е този Пол?
— Намирам за възмутително дори самото присъствие на тази личност тук — продължи да говори мъжът до камината.
— А вие сте? — Погледът и гласът на майка ми бяха изключително хладни. Бях впечатлена, че не се остави да бъде сплашена.
— Това няма никакво значение. — Мъжът не я удостои дори и с поглед.
Русото момченце надникна предпазливо иззад гърба му и ме погледна. Заради луничките на носа му малко ми напомняше на Ник, докато беше още малък, и затова му се усмихнах. Бедното малко момче — с този гадняр за дядо беше наистина за съжаление. То реагира на усмивката ми, ококорвайки се уплашено, и после отново се скри зад гърба на мъжа.
— Това е доктор Джейкъб Уайт — представи го Фолк де Вилърс с ясно доловимо веселие в гласа. — Гений в областта на медицината и биохимията. Обикновено е малко по-любезен.
Джейкъб Грей[7] по би му подхождало. Дори цветът на лицето му биеше на сив.
Господин Де Вилърс ме погледна, после погледът му се върна обратно на майка ми.
— Така или иначе трябва да вземем някакво решение. Можем ли да ти вярваме, Грейс, или си намислила нещо?
Няколко секунди мама просто го гледаше ядосано. После сведе поглед и тихо каза:
— Не съм дошла, за да попреча на вашата велика и тайна мисия. Тук съм, защото искам да предотвратя да се случи нещо лошо на дъщеря ми. С помощта на хронографа пътуването във времето може да протича безопасно и тя би могла да има поне донякъде нормален живот. Това е всичко, което искам.
— Да, разбира се! — рече леля Гленда. Тя отиде до канапето и се настани до Шарлот. И на мен ми се искаше да седна, краката ми започваха да отмаляват. Но тъй като никой не ми предложи стол, не ми оставаше нищо друго, освен да остана права.