— Добре дошла — каза ти с френски акцент. — Ти трябва да си Гуендолин. Аз съм мадам Росини и ще се грижа за гардероба ти. — Тя вдигна един шивашки метър. — Все пак не можем да позволим да се разхождаш в памтивека с тази ужасна ученическа юниформа. n’est-ce pas?[8]
Кимнах. Ученическите юниформи, както го изговаряше мадам, бяха наистина ужасни, все едно в кой век си.
— Сигурно ще предизвикаш безредици, ако в онези времена се появиш така на улицата — каза тя и вдигна ръце заедно с метъра.
— За съжаление трябва да побързаме, защото горе ни чакат — каза госпожа Дженкинс.
— Бързо ще приключа. Би ли съблякла сакото си. — Мадам Росини обгърна талията ми с метъра. — Чудесно. А сега ханша. О, като млада кобилка. Мисля, че можем да ползваме повечето неща, които бях подготвила за другата, може би с малко промени тук и там.
Под „другата“ сигурно имаше предвид Шарлот. Загледах се в светложълта рокля с бял прозирен дантелен кант, която висеше на един щендер и изглеждаше сякаш е част от реквизита на „Гордост и предразсъдъци“. На Шарлот със сигурност щеше да и стои превъзходно.
— Шарлот е по-висока и по-слаба от мен.
— Да, малко — коза мадам Росини. — Като закачалка е. Но това няма да е проблем. — Тя измери и шията и главата ми. За шапките и перуките — каза и ми се усмихна. — Ах, колко хубаво за разнообразие да шия за брюнетка. При червенокосите трябва много да се внимава с цветовете. От години имам тази прекрасна тафта с цвета на залязващо слънце. Ще си първата, на която този цвят ще отива…
— Мадам Росини, моля ви! — госпожа Дженкинс посочи часовника на ръката си.
— Да, да, почти съм готова! — каза французойката, докато се въртеше около мен с метъра и премери дори обиколката на глезените ми. — Винаги толкова бързат, тези мъже. Но модата и красотата просто не са припряно занимание. — Най-накрая ме потупа приятелски и каза: — До после, лебедова шийке.
Направи ми впечатление, че тя самата нямаше никаква шия. Главата й сякаш бе захваната направо за раменете. Но наистина беше мила.
— До после, мадам Росини.
Отново в коридора, госпожа Дженкинс вървеше подтичвайки и аз се затруднявах да я следвам, въпреки че тя носеше обувки с високи токчета, а аз бях с моите удобни, макар и малко безформени тъмносиви ученически обувки.
— Почти стигнахме. — Пред нас отново се виеше един безкрайно дълъг коридор. За мен бе истинска загадка как някой можеше да се оправи в този лабиринт.
— Тук ли живеете?
— Не, в Айлингтън. Работното ми време свършва в пет. Тогава се прибирам вкъщи при съпруга ми.
— А какво казва съпругът ви за това, че работите в тайна организация, в чийто килер има машина на времето?
Госпожа Дженкинс се засмя.
— О, той изобщо не знае. В трудовия ми договор, който съм подписала, има клауза за пазене на професионална тайна. Нямам право да казвам какво се случва тук нито на съпруга ми, нито на някой друг.
— В противен случай? — Сигурно зад тези стени лаеха една камара кости на словоохотливи секретарки.
— В противен случай ще загубя работата си — каза госпожа Дженкинс и звучеше, сякаш намираше тази вероятност за наистина трагична, а после добави развеселено: — А и без това никой не би ми повярвал. Най-малко пък мъжът ми. Милият той, няма никакво въображение. Мисли, че се тормозя със скучни досиета в най-обикновена адвокатска кантора… О, не! Досието! — тя се закова на място. — Забравих го! Доктор Уайт ще ме убие. — Погледна ме колебливо. — Ще успееш ли да се ориентираш и без мен? Остават само няколко метра. Зад ъгъла свиваш наляво и после втората врата вдясно.
— Зад ъгъла вляво, втората врата вдясно, няма проблем.
— Ти си истинско съкровище! — каза госпожа Дженкинс вече подтичвайки. За мен бе истинска загадка как го постигаше с тези високи токчета. За разлика от нея аз не трябваше да си давам зор да измина „няколкото метра“. Най-накрая можех да разгледам на спокойствие стенописите (бяха избледнели), да почукам рицарските доспехи (бяха ръждясали) и да прокарам пръст по една от рамките на картините (беше прашасала). Когато завих зад ъгъла, чух гласове.
— Шарлот, почакай!
Бързо отстъпих назад и притиснах гръб към стената. Бях видяла как Шарлот излиза от драконовата зала, следвана от Гидиън, които я бе хванал за ръката. Дано не ме бяха забелязали.
— Всичко това е толкова ужасяващо срамно и унизително — каза Шарлот.
— Не, изобщо не е. Ти нямаш никаква вина. — Колко нежен и приятелски можеше да звучи гласът му.
Той е влюбен в нея, помислих си и поради някаква тъпа причина това ме прониза. Притиснах се още по-плътно към стената, въпреки че ми се искаше да видя какво правеха. Държаха ли се за ръце? Шарлот изглеждаше съкрушена.