— Господин секретар — каза Жълтият, — тук е отново посетителят от вчера и отново знае паролата…
Секретарят погледна невярващо Гидиън в лицето.
— Как може да знаете паролата, при положение че я обявихме едва преди два часа и оттогава никой не е напускал къщата? Всички входове са строго охранявани. А вие коя сте? За жените достъпът тук е забранен.
Исках учтиво да кажа името си, но Гидиън хвана ръката ми и ме прекъсна.
— Трябва да говорим с графа. Въпросът е неотложен. И е много спешно.
— Те дойдоха от долу — вметна Жълтият.
— Но графът не е в къщата — обясни секретарят. Той бе скочил от мястото си и кършеше ръце. — Можем да изпратим куриер…
— Не, трябва да говорим с него лично. Нямаме време да изпращаме куриери напред-назад. Къде се намира той в момента?
— Той е на посещение при лорд Бромптън в новата му къща на „Уигмор Стрийт“. Провеждат разговор от изключителна важност, който бе насрочен след вашето посещение вчера.
Гидиън изруга тихо.
— Трябва ни карета, която да ни закара до „Уигмор Стрийт“. Веднага!
— Мога да го уредя — каза секретарят и кимна на Жълтия. — Заеми се лично с това, Уилбур.
— Но… ще имаме ли достатъчно време? — попитах, мислейки си за дългия път обратно до плесенясалия сутерен. — Докато стигнем до „Уигмор Стрийт“ с карета… — Там се намираше кабинетът на нашия зъболекар. Следващата спирка на метрото бе „Бонд Стрийт“. При това имаше поне едно прекачване. И както казах — с метрото! А колко дълго би се пътувало с карета, дори не исках да си представям. — Може би е по-добре да дойдем друг път?
— Не — каза Гидиън и изведнъж ми се усмихна. На лицето му бе изписано нещо, което не можех да определя точно. Може би жажда за приключение? — Разполагаме с повече от два часа и половина. Ще отидем до „Уигмор Стрийт“ — каза в добро настроение.
Пътуването с карета през Лондон бе по-вълнуващо от всичко, което бях виждала до този момент. По някаква незнайна причина си бях представяла Лондон без колите съвсем спокоен — шляещи се по улиците хора със слънчобрани и шапки, от време на време никоя влачеща се карета, без воня на изгорели газове, без безогледно фучащи таксита, които ще те сгазят дори когато се опитваш да пресечеш на зелено на пешеходна пътека.
В действителност беше всичко друго, но не и спокойно. Първо, че валеше. И второ, и без колите и автобусите движението беше крайно хаотично: карети и каруци от всякакъв вид се бутаха плътно една до друга, пръски от водата от локвите и калта хвърчаха наоколо. Макар че не смърдеше на газове, във въздуха се носеше неприятна миризма на разложено и на конски и други изпражнения. Никога досега не бях виждала толкова много коне на едно място. Само нашата карета беше теглена от четири черни и много красиви коня. Мъжът с жълтия редингот седеше на капрата и насочваше животните през навалицата с главоломна скорост. Каретата се клатеше необуздано и всеки път, когато вземахме някой завой, си мислех, че ще се обърнем. От страх и защото полагах неимоверни усилия да не се катурна върху Гидиън, почти нищо не видях от Лондон. Когато успеех да погледна през прозореца, абсолютно нищо не ми се струваше познато. Сякаш бях попаднала в напълно друг град.
— Това е Кингсуей — каза Гидиън. — Човек не може да го разпознае, нали?
Кочияшът ни предприе безразсъдно изпреварване на каруца с биволи и карета, подобна на нашата. Този път не можах да предотвратя земното притегляне да ме запрати към Гидиън.
— Този тип да не се мисли за Бен-Хур[16] — казах, докато отново се настанявах в моя ъгъл.
— Карането на карета е голямо удоволствие — отвърна Гидиън и гласът му звучеше сякаш завиждаше на мъжа на капрата. — Разбира се, още по-весело е с отворена карета. Лично аз предпочитам някой файтон.
Каретата отново се разклати и почувствах как започваше да ми се гади. Това преживяване определено не беше за хора с лабилни стомаси.
— Мисля, че аз предпочитам някой ягуар — казах изтощено.
Все пак трябваше да призная, че пристигнахме на „Уигмор Стрит“ по-бързо, отколкото предполагах, че е възможно.
Когато слязохме от каретата пред една разкошна къща, се огледах наоколо, но не разпознах нищо от тази част на града, въпреки че за съжаление посещавах зъболекаря си по-често отколкото ми се искаше. Въпреки това сякаш някакво бегло чувство на познатост се стелеше наоколо.
Беше престанало да вали. Лакеят, който ни отвори вратата, първоначално твърдеше, че лорд Бромптън не си е вкъщи, но Гидиън убедително го увери, че му е известно противното и че ако на мига не ни заведе при лорда и неговия посетител, ще загуби работата си още същия ден. Той сложи в ръката на изплашения мъж пръстена си с печат и му заповяда да побърза.
16
Американски филм, базиран на едноименния роман на Лу Уолъс. Действието се развива по времето, когато е живял Исус. Бел. прев.