— Мило дете, изглежда твоята майка е рядко своенравен човек, нали? — Графът бе приключил с четенето на писмото и го сгъна. — Какви са мотивите й, може само да се гадае.
Той пристъпи към мен и под пронизващия му поглед не можех да си спомня дори националния химн. И тогава забелязах нещо, което преди това от страх ми бе убягнало: графът бе стар. Въпреки че от очите му буквално струеше енергия, стойката му бе изправена, а гласът му звучеше младежки и жизнен, следите на старостта не можеха да останат незабелязани. Кожата на ръцете и лицето му бе набръчкана като пергамент, като бръчките и синеещите вени си личаха дори и под пластовете пудра. Старостта му придаваше крехкост нещо, което почти ме изпълни със състрадание.
Във всеки случай страхът изведнъж ме напусна. Та това бе само един стар мъж, по-стар от собствената ми баба.
— Гуендолин е в неведение както за мотивите в майка й, така и за събитията, довели до тази ситуация — каза Гидиън. — Тя няма представа за абсолютно нищо.
— Странно, много странно — рече графът, докато бавно ме обиколи веднъж. — Ние действително никога не сме се срещали.
Разбира се, че никога не сме се срещали, че как бе могло това да се случи?
— Но ти нямаше да си тук, ако не си рубинът. Рубин, надарен с магията на гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват. — Той бе приключил с обиколката си, застана точно пред мен и ме погледна в очите. — Каква е твоята магия, момиче?
…from shore to shore. Lord make the nations see…
Ox! Какво правех? Та това бе само един старец. Трябва да се отнасям любезно и с уважение към него, а не да го зяпам като парализиран заек змия.
— Нямам представа, сър.
— С какво си по-специална? Сподели с мен.
Какво ми беше по-специалното, като изключим факта, че от два дни можех да пътувам в миналото? Изведнъж отново можех да чуя гласа на леля Гленда, която казва: „Още докато беше бебе, си личеше, че Шарлот е родена за по-висши дела. Вие, обикновените деца, изобщо не можете да се сравнявате с нея.“
— Мисля, че изобщо не съм специална, сър.
Графът изцъка с език.
— Възможно е да си права. Все пак това е само едно стихотворение. Стихотворение със съмнителен произход. — Изглежда изведнъж загуби интерес към мен и се обърна към Гидиън. — Скъпи синко, чета с истинско възхищение какво си постигнал. Открил си Ланселот де Вилърс в Белгия! Уилям де Вилърс, Сесилия Удвил — очарователния аквамарин — и близнаците, с които никога не се запознах, също са отметнати. И представете си, лорд Бромптьн, това момче е посетило дори мадам Жана Дюрфе, родена Понкаре, в Париж и я е убедило да дари малко кръв.
— За същата мадам Дюрфе ли говорите, на която моят баща дължи приятелството си с мадам Помпадур и не на последно място с вас?
— Не познавам друга с това име — отвърна графът.
— Но тази мадам Дюрфе е починала преди десет години.
— Преди седем, ако трябва да бъдем точни. По това време пребивавах в двора на маркграф[17] Карл Александър фон Ансбах. Ах, чувствам се много близък с Германия. Интересът към франкмасонството и алхимията там е радващо висок. И както вече ми бе казано преди много години, ще умра в Германия.
— Само отклонявате темата на разговора — каза лорд Бромптьн. — Как може този млад мъж да е посетил мадам Дюрфе в Париж? Преди седем години той самият е бил още дете.
— Все още нямате правилния начин на мислене, скъпи лорде. Попитайте Гидиън, кога е имал удоволствието да вземе кръвта на мадам Дюрфе.
Лордът погледна въпросително към Гидиън.
— През май 1759 година.
Лордът се изсмя пронизително.
— Но това е невъзможно. Вие самият сте на не повече от двайсет години.
Графът също се засмя развеселено.
— 1759-а. Никога не ми е разказвала за това, старата хитруша.
— По това време вие също пребивавахте в Париж, но имах строга заповед да не се срещам с вас.
— Заради континуума, знам — въздъхна графът. — Понякога роптая срещу собствените си закони… Но да се върнем към скъпата Жана. Трябваше ли да употребиш сила? При мен тя не беше особено готова да сътрудничи.
— Тя ми разказа. А също така и как сте й измъкнали хронографа.
— Измъкнал! Та тя дори не знаеше какво съкровище е наследила от баба си. Горкият, очукан апарат си стоеше неизползван в един прашлясал сандък на тавана. Рано или късно е щял напълно да потъне в забрава. Аз го спасих и го използвах според първоначалното му предназначение. И благодарение на гениите, които в бъдещето ще се присъединят към ложата ми, днес той отново функционира. Това граничи с чудо.