— Здравей. — Сякаш ме огледа малко по-обстойно. — Да не си пораснала за една нощ?
— Не. — Придърпах сакото над гърдите си. — Униформата ми се е свила.
Гидиън се усмихна, после погледна над рамото ми.
— Това приятелките ти ли са, там горе? Мисля, че едната всеки момент ще припадне.
О, боже мой.
— Това е Синтия Дейл — казах без да се обръщам. — Тя страда от повишено ниво на естрогена[19]. Ако проявяваш интерес, мога да ви запозная.
Усмивката на Гидиън стана още по-широка.
— Може би по-късно ще се върна на предложението ти. Хайде! Днес имаме още много неща за вършене.
Той ме хвана за ръката (от стълбите се чу силно квичене) и ме поведе към лимузината.
— Ще трябва единствено да пиша домашните си. През 1956 година.
— Плановете се промениха. — Гидиън ми отвори вратата на колата. (От стълбите се разнесе колективно изпискване). — Ще посетим твоята прапрабаба. Тя изрично попита за теб. — Той постави ръката си на гърба ми, за да ми помогне при влизането в колата. (Повторно изпискване от стълбите).
Отпуснах се на задната седалка. Срещу мен вече ме очакваше позната, закръглена личност.
— Здравейте, господин Джордж.
— Гуендолин, смелото ми момиче, как си днес? — Темето му блестеше без конкуренция.
Гидиън се настани до него.
— Ъъъ, добре, благодаря.
Изчервих се, защото си спомних каква жалка картинка представлявах вчера вечерта. Но поне Гидиън не направи някой отвратителен коментар. Държеше се, сякаш нищо не се е случило. — Та какво е това с прапрабаба ми? — попитах бързо. — Това не го разбрах.
— Да, и ние не го разбрахме напълно — каза въздишайки Гидиън.
Лимузината потегли. Устоях на желанието си да погледна приятелите си през задното стъкло.
— Маргрет Тилни, по баща Гранд, е бабата на твоята баба Ариста и последната пътуваща във времето преди теб и Люси. След втория й скок във времето през 1894 година пазителите са успели да я регистрират в първия хронограф без никакви затруднения. До края на живота си — умира през 1944 година — редовно е елапсирала с помощта на хронографа. В хрониките се описва като любезна и готова да сътрудничи личност. — Господин Джордж потърка нервно темето си. — По време на бомбардировките на Лондон през Втората световна война, група пазители се преместват заедно с нея и хронографа в провинцията. Там тя се разболява от пневмония и умира на шейсет и седем години от усложненията.
— Колко… ъъъ… тъжно.
Не знаех как да тълкувам тази информация.
— Както ти е известно, Гидиън вече е посетил в миналото седем души от кръга на дванайсетте и е взел от кръвта им за втория, новия хронограф. Шест, ако броим близнаците за един. Тоест, без да броим твоята и неговата кръв, липсват само още четирима от кръга. Опал, нефрит, сапфир и черен турмалин.
— Елейн Бърли, Маргрет Тилни, Люси Монтроуз и Пол де Вилърс — допълни Гидиън. — И четиримата трябва да бъдат посетени в миналото и да се вземе от кръвта им.
Това вече го бях разбрала, все пак не бях съвсем малоумна.
— Точно така. Не очаквахме, че ще срещнем някакви затруднения с Маргрет — господин Джордж се облегна назад в седалката си. — При другите — да, но при Маргрет Тилни не е имало причина да предположим евентуални затруднения. Нейният живот е описан от пазителите до най-малката подробност. Знаем къде е била през всеки един ден от живота й. И затова бе много лесно да организираме срещата й с Гидиън. Миналата нощ той отиде в 1937 година, за да се срещне с нея в нашата сграда в Темпъл.
— Наистина ли миналата нощ? За бога, а кога си спал?
— Трябваше да приключи много бързо — каза Гидиън и кръстоса ръце пред гърдите си. — Планирахме само един час за операцията.
— Но противно на очакванията ни, след като той й е обяснил положението, Маргрет се е възпротивила да даде от кръвта си — каза господин Джордж и ме погледна очаквателно.
О, да не би да се очакваше от мен да кажа нещо по въпроса?
— Може би… ъъъ… просто не го е разбрала — рекох. Все пак историята наистина бе много заплетена.
— Много добре ме разбра — поклати глава Гидиън. — Защото вече знаеше, че първият хронограф е откраднат и че ще се опитам да взема от кръвта й за втория.
— Но как е възможно да знае какво ще се случи много години по-късно. Да не би да е можела да предсказва бъдещето? — Тъкмо зададох въпроса и сама си отговорих. Постепенно започвах да схващам всичкото това размотаване из времето. — Някой е бил при нея преди теб и й е разказал, нали?