— Днес тя е в особено добро настроение благодарение на продължителните монолози, които водеше със себе си — каза доктор Уайт, но гласът му не звучеше толкова хапливо както обикновено.
Господин Де Вилърс се присъедини към смеха ми.
— И аз го намирам за смешен. Изглежда като цирков директор.
— Радвам се, че се забавлявате — каза Гидиън.
Като изключим цилиндъра, изглеждаше добре. Дълъг тъмен панталон, тъмен редингот, бяла риза — почти сякаш се канеше да ходи на сватба. Огледа ме от главата до петите и аз затаих дъх, докато напрегнато очаквах да ми го върне. На негово място от раз биха ми хрумнали поне десетина обидни коментара за външния ми вид.
Но той не каза нищо, само се усмихна.
През това време господин Джордж бе зает с хронографа.
— Гуендолин получи ли всички указания?
— Мисля, че да — каза Де Вилърс.
В продължение на половин час той ми бе разяснявал „Мисия нефрит“, докато мадам Росини бе подготвяла костюма. Мисия нефрит! Бях се почувствала малко като таен агент Ема Пил. Двете с Лесли обожавахме филма „Отмъстителите“ с Ума Търман.
Все още ми бе трудно да приема теорията на Гидиън, че можехме да бъдем подмамени в капан. Макар Маргрет Тилни изрично да бе пожелала да говори с мен, не тя бе определила кога да стане това. Дори и да имаше намерение да ми устрои капан, не би могла да знае в кой ден и час от живота й ще се появим. И бе почти невъзможно Люси и Пол да успеят да ни издебнат точно в избрания от нас момент.
Напълно произволно бе решено да е през юни 1912 година. Тогава Маргрет Тилни е била на трийсет и пет и е живяла с мъжа си и трите им деца в къща в Белгравия[21]. И точно там щяхме да я посетим.
Вдигнах глава и забелязах, че погледът на Гидиън е насочен към мен. Или по-точно казано — към деколтето ми. Е, това вече бе върхът!
— Хей, да не би да зяпаш гърдите ми? — изсъсках възмутено.
Той се ухили.
— Не директно — прошепна в отговор.
Просветна ми какво има предвид. Помислих си, че по времето на рококо е било значително по-лесно да криеш предмети под купищата дантели. За съжаление бяхме привлекли вниманието на господин Джордж, който се приведе напред.
— Това да не е мобилен телефон? Не може да носиш предмети от нашето време в миналото!
— Защо не? Може да се окаже от полза! — (Снимката на Ракоци и лорд Бромптън беше станала супер!) — Ако последния път Гидиън бе имал читав пистолет, щеше да ни е значително по-лесно.
Гидиън завъртя очи.
— Представи си, че загубиш телефона си в миналото — каза господин Де Вилърс. — Най-вероятно този, който го намери, няма да знае какво да прави с него. Но е възможно и да е тъкмо обратното. И тогава телефонът ти ще промени бъдещето. Ами ако е пистолет! Не ми се мисли какво ще се случи, ако на човечеството му хрумне по-рано идеята да използва автоматични оръжия.
— Освен това, тези предмети са доказателство за вашето и нашето съществуване — каза доктор Уайт. — Заради незначителна грешка всичко може да се промени и да се застраши континуума.
Задъвках долната си устна, докато размишлявах доколко лютивият спрей, който бих могла да загубя в осемнайсети век, би променил бъдещето на хората. Може би към добро, ако попаднеше в правилните ръце…
Господин Джордж протегна ръка.
— Аз ще ти го пазя.
С въздишка бръкнах в деколтето си и поставих телефона в ръката му.
— Но след това веднага си го искам обратно!
— Готови ли сте най-сетне? — осведоми се доктор Уайт. — Хронографът е на линия.
Аз бях готова. Усещах леко присвиване в корема и трябваше да призная, че това тук ми се струваше много по-интересно, отколкото да трябва да кисна в сутерена през някоя скучна година и да пиша домашните си.
Гидиън ми хвърли изучаващ поглед. Може би обмисляше какво друго съм скрила. Невинно отвърнах на погледа му — едва при следващото пътуване щях да мога да взема лютивия спрей. Жалко.
— Готова ли си, Гуендолин? — попита той накрая.
Усмихнах му се.
— Готова съм, ако и ти си готов.
Глава 15
Един файтон на пазителите ни откара от Темпъл до Белгравия. Движехме се покрай брега на Темза и този път можех да разпозная много от познатите ми места в Лондон. Слънцето огряваше Биг Бен и Уестминстърското абатство и за моя огромна радост по широките булеварди се разхождаха хора с шапки, слънчобрани и светли рокли като моята. Парковете искряха в зелено, улиците бяха грижливо павирани и никъде не се виждаше кал.