— Чудесно! Нека тръгнем веднага.
Пейгън бързо разпореди нещо на Нихал, метна пушката си през рамо и пое през сухите храсти, като я остави да подтичва след него.
Тогава Барет забеляза двамата въоръжени носачи, които ги последваха от разстояние.
— Те ще пазят в края на джунглата — обясни сухо Пейгън.
Барет посърна при мисълта, че не може да остане сама, а толкова жадуваше за това. Но все пак щеше да се разхлади и изкъпе, а това правеше другите неприятности поносими.
„Дори повече от поносими“, помисли си англичанката няколко минути по-късно, когато джунглата оредя и те излязоха на едно ветровито заливче. Белият пясък на плажа бе ограден с ивица високи палми. Без да каже дума Пейгън пусна кожената си торба и пушката върху пясъка и подаде на Барет парче фин, аленочервен плат.
— Това е дреха за къпане. Цейлонците я наричат diva redde15. В градовете жените я използват, когато се къпят в басейни, а във вътрешността на страната — при водопадите и в заливите. Тукашните жени владеят изкуството да прикриват телата си, когато се къпят на обществено място. Все пак, предполагам, че за теб ще бъде малко трудно в началото. Във всички случаи това облекло няма да ти е излишно. Вечер ще спиш с него. Може да се наложи да потеглим неочаквано през нощта и нямам намерение да те чакам да търсиш бричовете си в тъмното.
Барет разгърна ефирната дреха от рисувана коприна. Материята нежно погали пръстите й, мека като кожата й. В този момент пред очите й изплува смътен споменът от съня й.
Алена коприна и златни звънчета. За Бога, та тази дреха бе същата от съня й!
Жената затаи дъх, припомняйки си и останалото от онази нощ.
„Не му позволявай да се доближи до теб, глупачке! Това е само едно съвпадение, нищо повече.“
Барет невъзмутимо взе плата, отиде зад един гъст храст и разкопча ризата си. Раните й май бяха почти зараснали. Ризата на Пейгън не дразнеше така, както плътно прилепналата й блуза.
Барет свали и бричовете си и чак тогава обърна внимание на плата. Очите й помръкнаха в недоумение. Та тази дреха почти нищо не скриваше! Щеше да изглежда като нарисувана отгоре й…
И как, по дяволите, щеше да закрепи върху себе си това чудо, което нямаше нито връзки, нито копчета?
Тя долови приглушено свистене по пясъка и разбра, че Пейгън влиза във водата.
Свенливостта й се сблъска с изкушението. И изкушението надделя.
Барет гордо вдигна брадичка и уви коприната около гърдите си, като стисна горния край под мишница. После тръгна към океана. Дъхът й спря, когато видя красотата пред себе си.
Топлият вятър развяваше косата й, галеше голите и ръце и рамене. Пясъкът приятно пареше стъпалата. Сребристите води я подканваха, махайки с белите си гребени зад тесния, осеян с камъчета бряг.
Барет сякаш забрави, че тук — в Изтока, тя е нежелана чужденка. Че дори и в момента се разиграваше жестоката игра между двама безпощадни противници, а тя самата е само пионка в центъра й.
Не, не. Никога не биваше да го забравя!
Когато жената приближи до водата, Пейгън се обърна. Широките му бронзови рамене, покрити с капчици вода, излъчваха сила. Слънцето грееше откъм гърба му и лицето му оставаше в сянка, така че Барет не успя да види изражението му.
Все пак, стори й се че долната му челюст е стегната, а тялото неподвижно и напрегнато.
— Отива ти, Синамон — гласът бе леко дрезгав, но ласкав.
После рязко се обърна.
— Само този път внимавай да не влезеш по-дълбоко от кръста.
Барет се намръщи. Този мъж бе наистина невъзможен! Променлив като времето в това ослепително с многоцветието си, но чуждо за нея място. Дали някога щеше да го разбере? А защо изобщо бе необходимо да го разбира?
След като мислено изпрати Пейгън там, където му беше мястото — по дяволите! — англичанката тръгна уверено към водата, но се задържа, когато сребристите води покриха глезените й. Вълните идваха и се отдръпваха, хладки и кадифено нежни, отнемайки от тялото й болезнената жега.
С ъгълчето на окото си Барет забеляза как Пейгън прави рязко някакъв знак към носачите, застанали в края на джунглата. После се обърна и се вряза като стрела във водата.
Въпреки че се стараеше да не поглежда към него, Барет не устоя на желанието си да наблюдава силното му тяло. Пейгън плуваше с изящни, ритмични и пестеливи движения, които ясно говореха за дълго общуване с океана. Последните слънчеви лъчи танцуваха в златист ореол около него и Барет неволно си помисли, че той сякаш е частица от вълшебния свят на водата.