— Откога усамотението е толкова важно за мъж като теб? Доколкото си спомням, ти твърде често досега нарушаваше моето.
Пейгън мрачно подпря пушката си на камъка и я погледна с присвити очи.
— Ти нямаш право на усамотение, Синамон! Не и тук, върху моята земя! Не и когато копоите на Джеймс Ръксли са по петите ни. Тук ти ще правиш само това, което ти наредя, и нищо повече!
Пейгън забеляза как лазурната синева в очите й внезапно помътнява. Само в дълбините им остана да блещука някаква искрица.
Какво е то, Angrezi? Хитрост? Пресметливост? Или нещо още по-първично? Това, което чувствам аз в момента…
По дяволите, сега той нямаше намерение да й зададе тези въпроси.
Вместо това, той грабна хавлиената кърпа, забърса и последните следи от сапуна по лицето си и я преметна през рамо. Накрая постави превръзката на окото си.
— Е, и? Какво толкова важно те накара да се втурнеш през джунглата без никаква охрана? Да забравиш какво съм ти заповядал? Е, ти естествено, никога не си обръщала внимание на такива дребни неща!
Барет не отделяше погледа си от преметната върху рамото му хавлия. Тя ярко се открояваше на фона на тъмната му, загоряла от слънцето кожа…
Кожа, която е така мека и податлива под ласката на пръстите й…
Пейгън бавно се облегна назад и зачака отговора й.
Барет пожела да си бе отрязала езика, толкова внезапно осъзна къде се намира и какво всъщност прави тук. „Този мъж наистина е дивак16“, помисли си свирепо тя. „И най-лошото е, че когато съм с него и аз се чувствам такава!“
— Просто исках да разбера колко път още ни остава — промърмори през стиснати зъби. До онова имение, което наричаш Уиндхевън. Нихал не ми каза нищо, от Мита също нищо не успях да науча.
— Има ли значение, Angrezi. Нима вече ти е омръзнала компанията ми?
— Трябваше да се досетя, че не мога да очаквам и най-малката учтивост от теб. Безскрупулен, непоносим мъж! Можеш направо да вървиш по дяволите.
— Но аз вече съм бил там, Синамон. И все пак, уверявам те че тук, с теб, е далече по-интересно. Особено когато през главата ми минават хиляди греховни помисли.
Изгарящият му поглед проследяваше всяка гънка от бричовете й, които загатваха извивката на ханша, на меките й слабини. Болката ниско долу ставаше все по-силна, но той не можеше да отмести очи.
Барет само предизвикателно изпъна рамене и не пожела дори да закопчае разтворената яка на ризата си, за да прикрие показващата се гола кожа.
Това не би променило нещата. Погледът му щеше все така болезнено да я изгаря там, където я докоснеше.
Именно затова тя не се предаде. Макар че бузите й станаха червени като зрели ягоди. Макар че гърдите й се напрегнаха, а зърната й набъбнаха от възбуда. Жената само сви ръцете си в юмруци.
— Сега разбирам, че не е трябвало да се надявам дори на вежливост.
Барет гневно тръсна глава и косата й заблестя като огнен ореол на фона на розово-лилавите отблясъци на зората. После се обърна и гордо тръгна обратно по прашната пътека към лагера.
„Да Имаш стил, Синамон. Признава ти се“, помисли си Пейгън, докато я наблюдаваше в гръб.
Само след миг лицето му стана сериозно. Утре обаче щеше да й трябва нещо много повече от стил, за да се справи с изкачването на планината. Тогава щяха да прекосят земи, където водопадите безпрепятствено стоварват водите си от двеста фута височина върху гранитните камъни в подножието. Където температурите спадат с тридесет градуса само минути, след като се скрие слънцето. Където леопардите спокойно се разхождат през нощта, а ловците рядко се осмеляват да посещават.
„Да, Синамон, там по-добре наистина се моли аз да съм от онези, които първо стрелят, а след това задават въпроси“, помисли си мрачно Тигъра.
Не бяха спирали цяла сутрин. Барет мрачно забеляза как храстите оредяват, а пътят продължава да се вие нагоре, лъкатушейки сред напечените от слънцето скали. Високо над тях започваше гъста гора. На моменти и тя изчезваше, обвита от бяла, трепкаща мараня.
Умората все по-властно обхващаше тялото й. Сега дори тихата песен на носачите, шумът от босите им крака по изсъхналата трева и недоволното им мърморене вече смътно достигаха до слуха й.
Не след дълго и те изчезнаха и всичко наоколо потъна в странна тишина. Усети тялото си приятно леко, викаш не ходеше, а летеше.
„Колко приятно чувство“, помисли си Барет.
Най-странното от всичко бе, че почти не виждаше ръката си.