Продължи да съзерцава удивена прелестта на гледката, която се откриваше пред нея. Дори оттук се чуваше приглушения шум на водопада.
Този звук я привлече неудържимо.
Без да се замисли, Барет хукна нататък към това прекрасно малко езерце под водопада, оградено от буйна растителност. Прозрачната лазурна вода проблясваше в розово и златисто под лъчите на залязващото слънце. От играта на светлината и цветовете се раждаха искри, сякаш във водата бяха потопени скъпоценни камъни. По повърхността се полюшваха водни лилии, а снежнобелите им цветове грееха в средата на тъмнозелените, овални като огромни тепсии, листа.
Водопадът изсипваше пенливия си поток в отсрещния край на езерцето. Брегът бе обрасъл с буйни тропически храсти, чиито пурпурни листа падаха от вятъра във водата като червен дъжд. В изобилието от багри се преплитаха рози-обички, наситеночервени делфиниуми, орхидеи с блед прасковен цвят и назъбени като корали рододендрони, които се виеха нагоре по гранитния отвес.
Богатството от цветове и звуци замая Барет, потопи я в огнената си красота, завладя я с неудържимата си екзотична магия. Докато гледаше в захлас, едно синьо рибарче с пурпурночервена качулка се стрелна надолу и се плъзна с бръснещ полет ниско над водата.
Рай, каза си тя.
Езически рай. Рай на Пейгън19. Тя се почувства странно успокоена. Водата блестеше с отраженията на багрите. Сякаш наистина в дълбините й имаше скъпоценни камъни. Тя знаеше, че това е игри на светлината, но все пак беше безкрайно красиво.
Като измърмори под нос няколко ругатни по адрес на Сент Сир и следващите му шест поколения, Барет седна на един гладък камък, събу ботушите си и ги пусна по течението. След няколко секунди по водата се понесе и ризата й. Преди да потъне, тя задълго остана издута като платно над лазурната повърхност.
Неочаквано мястото я накара да се почувства напрегната, но тя потисна безпокойството си и се захвана с панделките на долната си риза. Но след миг благоразумието й надделя, за да охлади горещите изблици на гнева й. Бавно завърза отново сатенените панделки. Не можа обаче да устои на изкушението на сребристата прохлада. Може би щяха да минат дни, преди да се изкъпе отново. Нагази до шия във водата, както беше с бричовете и долната риза.
Първо усети как водата я обгръща в меката си като коприна прегръдка, как гали почти зарасналите рани по гърба й. По повърхността се носеха разпилени пурпурни листа и нежни цветове на орхидеи. Те се събраха около врата и гърдите й, докато сякаш я хванаха в мрежата си.
Красотата сякаш я изпълни и я завладя. Барет почувства, че гневът и раздразнението я напускат и на тяхно място остава едва доловимото усещане за пустота. Тя въздъхна и притвори очи, като се отпусна напълно във водата и се остави в плен на хармонията, която я заобикаляше.
Някъде от долината долетя остър еленски рев. Почти веднага след него — друг непознат звук.
Сякаш в огромно гърло изсипваха вода. Приличаше на ръмжене.
По гърба й полазиха трънки на страх. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Звукът се повтори, този път по-дълбок и по-отчетлив.
Човек не можеше да издаде такъв звук. Беше ръмжене на животно, свирепо и великолепно.
Барет се потопи по-дълбоко, така че над водата останаха само очите й. Точно в този момент тя зърна за първи път натрапника, който наруши спокойствието на блажения й рай.
Движеше се безшумно покрай зелената стена на дърветата. С походка, която изразяваше цялото му величие и блясък. Лъскавата козина беше нашарена с черни ивици. Очите зорко оглеждаха малкото езеро.
Ужас стегна гърлото й.
Тигър. Бял тигър.
В момента, в който го осъзна, сякаш я прониза мълния. Милостиви Боже, значи Пейгън не беше лъгал тогава на брега!
Коленете й се подкосиха и тя едва не изкрещя. Безпомощно се заоглежда на всички встрани, търсейки път за спасение.
Нямаше. Голямата котка беше до самия водопад. Вдигна едната си лапа и започна да си играе със сребристата водна струя с грация, която на пръв поглед изглеждаше несъвместима с това огромно тяло. Тихо заръмжа, когато пръските се посипаха по муцуната й.
Сърцето на Барет щеше да се пръсне. Някъде високо прелетя орел, който нададе пронизителен крясък. Ушите на тигъра моментално се наостриха. Той се прилепи към земята, готов за скок, докато оглеждаше царството си.
Барет застина напълно неподвижна. Не дишаше, дори и не помисляше да диша.