Пейгън присви очи и си спомни за тъмноокия шаман, който се бе промъкнал незабелязано в пещерата и ги бе освободил. След това не го видяха повече и Барет тогава се тревожеше, че може да е загинал по време на експлозията.
„Господи, нима е възможно да…“
Пейгън разтърси глава. Разбира се, че не бе възможно.
Весел детски смях прекъсна мрачните мисли на виконта. Баща му бе вдигнал детето на готвача и го бе качил върху раменете си на конче.
По устните му заигра тъжна усмивка.
— Херцогът е много променен, не намираш ли? Прости ли му вече неговата суровост в детството ти? Тогава той е мислел, че прави най-доброто за теб.
Пейгън дълго и замислено се вгледа в белокосия мъж преди да отговори. После само сви рамене.
— Опитвам се, Индра — погледът му се прехвърли върху русокосата жена, застанала до баща му и черните ониксови очи омекнаха. — С нейна помощ може и да успея.
— Тя е наистина изключителна жена. Дяволски съжалявам, че пътищата ни не се кръстосаха по-рано. Щях да я направя много щастлива.
Пейгън само се усмихна и поклати глава.
— Развратен егоист.
— Да, разбира се — раджата кимна с глава, сякаш да потвърди хапливата ирония. — Доколкото ми е известно, дължи се на кралската кръв, която тече във вените ми. Тя тече и в твоите — индиецът леко се усмихна, — братко!
Пейгън здраво стисна мраморния парапет.
— Аз… твой брат… Все още не мога да повярвам! Само ако можех да разбера със сигурност…
Раджата въздъхна и се загледа в зелените ливади, в разлюлените от вятъра липи.
— Моят народ никога не трябва да го научи, разбира се. Обикновено е много проницателен. Но не и в тоя случай, надявам се… Майка ти — нашата майка — много те обичаше, братко мой. Тя често говореше с баща ни за теб. Всъщност, за споровете им се знаеше доста в Zenana21. Той искаше ти да останеш при него, но тя знаеше, че херцогът има по-голяма нужда от теб, въпреки че не желаеше да го покаже. Ти си бил заченат в последните месеци, когато е била при херцога, нали разбираш? Мисля, че и тя, и махараджата — баща ни — винаги са изпитвали дълбоки угризения заради това. И все пак, колелото на живота се върти, Деверил. Така е отредила съдбата.
Той се пресегна и улови няколко листенца черешов цвят, обрулени от вятъра.
— Те често се караха. Още от момче си спомням, че ги чувах как спорят. И винаги заради теб. Тя бе убедена, че за теб най-добре е да останеш с херцога и че един ден тя самата всичко ще ти обясни. — Очите на раджата за миг станаха нежни, пълни с обич. — Да, майка ни беше изключителна жена. Тя прекрасно знаеше как до лудост да разяри баща ни и миг преди да избухне, да овладее бурята. А след това го въртеше около пръста си. Мисля, че единственият път, когато я видях да губи самообладанието си, беше, когато му каза, че отива на юг, за да те открие и да те предупреди, че назрява Големия бунт.
Пръстите на Пейгън побеляха — толкова силно бе стиснал хладния, гладък мрамор.
— В дрехите си бе почти неузнаваема. Сега зная защо. И все още не мога да я разбера, Индра.
— Никой вече не може да разбере, защото нея я няма. Господи, колко много сме изпуснали…
— Какво толкова има за разбиране? Тя те обичаше, Деверил. И любовта я изправи пред този жесток избор. Кой си ти, че да поставяш под съмнение решенията й? Любовта ражда свои закони. Нима ти не би направил същото за тази, която обичаш?
Пейгън стисна устни като си спомни колко близо бяха с Барет до смъртта в тунелите на пещерата.
— Аз не отричам, че си мъдър, Индра.
— Разбира се, че съм. А сега не търси повече обяснения, братко мой. Просто приеми дара от майка ни. И помни, че притежаваш още един, много рядък дар — погледът на раджата се прехвърли върху стройната жена, която се провираше през радостната гълчава от деца, прегръщаше едно, погалваше друго. Звънливият й смях се сливаше с техния.
Неочаквано едно височко петгодишно момченце се откъсна от групата и се хвърли в прегръдките й.
Майка му го погледна с любов и прокара пръстите си през гъстите, гарвановочерни къдрици. Само след секунди очите й потърсиха тези на съпруга й.
Искрящият, пълен с любов поглед, който Пейгън срещна само за миг, накара гърлото му да пресъхне, коленете му да се подкосяват и той се почувства най-гордият мъж на земята.
А чернокосото момченце, заченато сред праха на бълващата пепел и дим скала, се усмихна и весело махна на безумно влюбения си баща.