Выбрать главу

А може би беше точно така…

Треперещите й пръсти здраво стиснаха студената желязна ограда. Знаеше, че отнякъде наблизо я дебнат, стаени в лабиринта от потънали в тъмнина лондонски улички. Коварни и жестоки, те неотстъпно я следяха и чакаха. Предишния ден един от тях едва не я хвана.

Тъкмо излизаше от мизерната си квартира на Фенчърч стрийт, когато той бе изскочил зад гърба й, беше я сграбчил и се опита да запуши устата й с мръсен парцал. Тя се бе съпротивлявала неудържимо и това я бе спасило. Намушка го с малкото сребърно ножче за плодове, което вече винаги носеше със себе си.

В ушите й още звучеше грубият му глас, просташките псувни, докато се опитваше да запуши устата й. Като че ли в просъница виждаше дългите му пръсти, целите в кръв, да отпускат хватката си от удара, който тя му нанесе с ножа. После, по някаква щастлива случайност, иззад ъгъла се бе появил полицай и преследвачът й потъна в мрачните зловещи лондонски покрайнини.

Барет знаеше, че те не се бяха отказали въпреки неуспеха си.

Но тя също не се беше отказала. С горящи от решителност очи Барет плътно загърна наметалото си и се изгуби в нощта.

* * *

От другата страна на тихия площад висок мъж с приведени рамене стоеше притаен в тъмното преддверие на някаква къща и оглеждаше улицата със зорки очи.

А, ето я — малко преди пресечката!

Тънките му устни се изкривиха в зловеща усмивка. Личеше, че е останала без сили. Господи, трябваше само да стои наблизо и да чака.

Тихо се заизмъква от входа, но ожули лакътя си в рамката на вратата. Болката го прониза чак до пръстите. Изруга под нос и разтърка удареното място. Спомни си неочакваната яростна съпротива на жертвата си предния ден. Кучката едва ли го беше намушила с игла за шапки. Сигурно се бе въоръжила с нож.

О, той щеше да я накара да си плати, и то скъпо да си плати за това. Томас Крейтън тихо изпсува.

Подуши мразовития и влажен въздух. Сигурно щеше скоро да завали сняг, освен ако усетът му не го беше излъгал. А един снеговалеж щеше да улесни работата му.

Със студена усмивка той смъкна козирката на шапката си още по-ниско и потъна във ветровитата нощ.

* * *

Следяха го, беше сигурен.

Докато се движеше, ръцете му не помръдваха под елегантната черна кадифена пелерина. Беше едър мъж, но походката му беше неочаквано грациозна. Леко извърнал глава, той се взираше в сенките по отсрещната страна на улицата.

Как не беше забелязал по-рано? За тази небрежност сигурно допринасяха двете бутилки портвайн и чудесната вечеря — фазан, пълнена чучулига и сливов пай в най-закътания ресторант на Джърмин стрийт.

Помисли си, че напоследък е станал доста мързелив и проявява небрежност в късните вечерни часове. А Лондон не беше безопасно място за непредпазливите.

Свъсил вежди, той дръпна верижката на часовника изпод пелерината си и погледна циферблата на мъжделивата светлина от фенера. Десет и десет. Все още имаше време да се поразходи.

Имаше достатъчно време, за да подреди добре глупака, който го следеше.

Продължи по улицата, без да бърза. Черните дрехи и тюрбанът от пурпурен сатен му придаваха странен вид. Някой друг би изглеждал смешен в такова облекло, но мъжът носеше дрехите си съвсем естествено. Може би това идваше от уверената походка или от достойнството, което се излъчваше от всяко негово гъвкаво движение.

Тази вечер раджата на Ранапур реши да бъде по-внимателен. Стисна здраво бастуна, скрит под елегантната пелерина. Ако беше в Цейлон, би се освободил много лесно от преследвача си. Един изстрел — и той щеше да забрави за преследването, или щеше да замлъкне завинаги.

Но това беше Лондон — средище на културата в царството на най-цивилизованата от всички монарси — кралица Виктория. За съжаление, тук не се гледаше с добро око на такива крайни мерки за защита.

Затова високият мъж реши, че трябва да действа по-ловко.

Когато минаваше под светлината на един уличен фенер, големият колкото яйце сапфир върху тюрбана му заискри със синкави отблясъци.

Беше лудост, разбира се, да не вземе карета, но тъмноокият пришълец искаше тази вечер да се поразходи. Беше полезно за тялото, а в същото време можеше спокойно да се потопи в тишината на нощта.

Само след няколко дни отново щеше да отпътува на Изток.

Но сега искаше да походи пеша, да се опята да запомни хубавите неща и да забрави за всичко останало. Смуглото му лице се намръщи.

Jo hoga, so hoga1. „Каквото е писано, ще стане“ — промърмори на себе си раджата на Ранапур.

Късмет. Всичко в края на краищата опираше до това.

Той видя стройният мъж със нахлупена над очите шапка да излиза от един вход в другия край на улицата, но с нищо не показа, че го е забелязал.

вернуться

1

Jo hoga, so hoga — Каквото е писано, ще бъде