Но това бе невъзможно. И той прекрасно го знаеше.
Ето защо, вместо да я хвърли върху пясъка и да се потопи дълбоко в нея, така, както повеляваше цялото му същество, Пейгън просто я пусна и й обърна гръб, измъчван от мисълта за всичко, което не се случи.
— Лъжеш! — яростно изкрещя Барет. — За последен път те питам. Защо?!
— Защото името ти е Барет, затова — рязко отвърна Пейгън и тръгна решително по плажа, без да пророни нито дума повече.
Когато наближиха бунгалото му, забелязаха, че вътре свети.
Мита ги видя още в мига, когато излязоха от джунглата и се втурна насреща им. Деликатното й лице бе сгърчено от безпокойство.
— Sahib13! Всички толкова се притеснихме за вас. Нихал отиде да вземе пушка и тъкмо щяхме да тръгваме да ви търсим на плажа. Чухме рев на леопард. Не сте ранен, нали?
Пейгън мрачно прекоси малката площадка пред къщата и се качи на верандата.
Светлината на фенера падна върху лицето му и индийката ахна:
— Но, sahib, вие сте ранен!
— Нищо особено, Мита. Просто трима от хората на Ръксли малко ни притесниха на плажа.
— Къде са сега тези чакали, sahib?
— Двамата избягаха. Третият е още там. Той няма никъде да избяга. — Пейгън присви очи. — Кажи на Нихал да се погрижи за тялото. Освен ако леопардите вече не са свършили тази работа.
— Тези кучета точно това заслужават, господарю. Аз отивам да взема лекарства и превръзки. — Мита се втурна в бунгалото, последвана от Пейгън.
Секунда преди да влезе, той се обърна. Белегът под превръзката на окото му изглеждаше като бляскава сребриста ивица, огряна от бледата светлина на масления фенер.
— Съветвам те тази вечер да си легнеш по-рано, Angrezi. За утре ще ти трябват сили. Тръгваме призори.
Самият Деверил Пейгън обаче не се вслуша в съвета си.
Дори след като внимателно почисти и превърза челото си, той все още беше много напрегнат и нервен, за да заспи. Крачеше напред-назад бос по излъскания пода на стаята си, без да може да се освободи от напрежението.
Очите му внезапно се спряха на бюрото и той забеляза лист хартия. Цели три дни не бе писал нищо, въпреки че писмото вече трябваше да е завършено, за да тръгне с вестоносеца на другия ден преди те да потеглят на път.
Някак си все ставаше така, че когато погледнеше към белия лист, той сякаш виждаше ту бледото лице на Барет при срещата им с леопардите, ту гордо изправения й гръб, когато тръгна към океана.
Ту голите й бедра, слаби, хлъзгави от водата, прозиращи под бялата му риза.
Пейгън напразно се бе опитвал да не обръща внимание на топлината, която заливаше непокорната му плът и стягаше като камък мъжествеността му. Той мрачно си наля три пръста уиски и нервно го изпи неразредено на един дъх.
Огнената течност премина през тялото му, изгаряйки го от главата до петите. Пейгън потръпна. Толкова отдавна не беше лягал с жена!
Но дори и парещата ласка на алкохола не можеше да се сравни с пожара, който лумваше при присмехулното напомняне, че жената, която така страстно желае, сега спи спокойно само на метри от него — в другия край на коридора. Може би косата й, златна като залеза, бе разпиляна върху възглавницата?… Може би тялото й бе обвито само от въздушното й фино бельо, а кожата й бе като топъл сатен, стоплена от съня…
… И ако сега отидеше при нея, тя би му се отдала, още преди да осъзнае това…
Само след миг той би я имал — топла и задъхана, стенеща от желание да бъде негова, молеща го да проникне дълбоко в нея.
Пейгън захвърли празната часа с гневна ругатня и отново тръгна из стаята.
Как се случи така, че тази магьосница успя толкова ловко да влезе под кожата му? Нима все още не се бе възстановил след последния пристъп на треската? Или пък причината бе в дългите седмици принудително отшелничество, далеч от женска компания?
Пейгън сви вежди. Точно сега всъщност не го интересуваше защо. Единственото, което имаше значение в момента, бе как да се освободи от нея, как да започне отново хладнокръвно да разсъждава. Тази дяволски обсебваща го страст вече едва не му бе коствала живота, нейния също… Все пак, само един пълен идиот, в какъвто се бе превърнал той, би позволил да го изненадат обезоръжен.
А и нещата очевидно щяха да вървят все по-зле. Нито тялото му, нито разумът му биха намерили покой, докато кръвта му веднъж завинаги сама не прегореше.
А може би имаше и друг начин?… Пейгън присви очи, тъмни като сенките на джунглата.
Може би наистина имаше отговор. И този отговор бе Мита. Момичето го обожаваше. Нищо, че героичния образ, който си бе изградила за него, всъщност не съществуваше, и Пейгън идеално знаеше това. Откакто се бе върнал от Лондон, тя неведнъж го бе канила в леглото си. Защо да продължава да й отказва? Все пак, той ще бъде мил с нея, ще се грижи не само за своята, но и за нейната наслада.