Огромните порти се разтвориха и барон Мелиадус, наскоро завърнал се от Йел, пристъпи в тронната зала на краля-император, за да докладва за провала и за онова, което беше открил.
Щом влезе в залата, чийто покрив сякаш достигаше небесата и чиито стени бяха толкова далеч, като че ли обгръщаха границите на страната, пред него се изпречи двойна редица гвардейци. Това бяха войници от Ордена на Богомолката, чийто военачалник бе самият Хуон. Лицата им бяха скрити от изпъстрени с разноцветни перли насекомоподобни маски.
Мелиадус с мъка овладя надигналия се в него гняв, изчака нетърпеливо, докато гвардейците оформят тесен проход в редиците си, и след това тръгна пред окъпаната в ослепително сияние зала, в която висяха блестящите знамена на петстотинте знатни гранбретански фамилии. По стените имаше мозайки от скъпоценни камъни, пресъздаващи всички величави победи на Тъмната империя. От двете му страни бе строен шпалир от застинали като статуи войници — чак до намиращия се на цяла миля тронен глобус.
Някъде по средата на пътя Мелиадус спря и бавно се поклони, ала без да влага особено старание.
Докато се изправяше, непроницаемата черна сфера сякаш за миг потрепери, сетне черната стена бе прорязана от яркочервени жили, напомнящи кръвоносни съдове, а вътрешността се изпълни с млечнобяла консистенция. Получената смес от кръв и мляко се завъртя и от нея изплува сгърчен, свит на кълбо ембрион. Две зловещи, твърди и проницателни очи се впиха в неговите; зад тях се криеше интелигентност, с каквато можеше да бъде надарен само един безсмъртен. Това беше самият Хуон, крал-император на Тъмната империя на Гранбретан, Гранд констебъл на Ордена на Богомолка-та, владетел на съдбините на десет милиона души, пълноправен господар на света, който щеше да живее вечно и заради когото барон Мелиадус бе завладял Европа и земите отвъд нея.
Откъм тронния глобус долетя меден юношески гласец (нещастното дете, на което бе принадлежал този глас, бе мъртво от хиляди години):
— Ах, ето го и нашия непокорен барон Мелиадус…
Мелиадус се поклони и промърмори:
— Ваш предан слуга, всевиждащи принце.
— И какво възнамерявате да ни съобщите, припрени друже?
— Успех, велики императоре. Доказателство за моите подозрения…
— Открихте ли изчезналите без вест емисари на Азиакомуниста?
— Съжалявам, но не успях, благородни сир…
Барон Мелиадус така и не беше узнал, че Хоукмун и д’Аверк бяха проникнали под това прикритие в столицата на Тъмната империя. Знаеше го единствено Флана Микосеваар, помогнала им в бягството.
— Тогава какво търсите тук, бароне?
— Открих, че Хоукмун, който, продължавам да твърдя, е най-голямата заплаха за нашата безопасност, е посетил този остров. Когато пристигнах в Йел, успях да заловя него и предателя Хюлам д’Аверк, както и магьосника Миган от Ландар. Оказа се, че те знаят тайната за пътуването между различните измерения. — Барон Мелиадус пропусна да спомене, че и тримата бяха съумели да му се изплъзнат. — Изчезнаха буквално пред очите ни. Всемогъщи повелителю, ако тези хора могат да идват и да си отиват от земите ни когато пожелаят, за никого не би трябвало да има съмнение, че не можем да бъдем в безопасност, докато не ги унищожим. Ето защо ви съветвам незабавно да насочим усилията на всички наши учени — и най-вече на Тарагорм и Калан — за откриване и елиминиране на тези ренегати. Те ни заплашват отвътре…
— Барон Мелиадус. Какво научихте за емисарите на Азиакомуниста?
— Нищо, засега. Всемогъщи кралю…
— Това са шепа непокорници, барон Мелиадус, с които нашата империя може да се справи винаги. Но когато границите ни са заплашвани от толкова могъща сила, сила равна на нашата, при това разполагаща с научни открития, които са неизвестни за нас — ето от тази сила наистина трябва да се боим… — заключи меденият гласец с високомерно презрение.
Мелиадус сбърчи вежди.
— Всемогъщи кралю, не разполагаме с каквито и да било сведения, че се подготвя подобно нападение…
— Така е. Но от друга страна, барон Мелиадус, нима разполагаме със сведения, че Хоукмун и неговите съратници биха могли да ни причинят каквато и да било вреда? — При тези хладно произнесени думи в глобуса се появиха зловещи синкави струйки.
— Всемогъщи кралю. Дайте ми време и възможност…
— Ние сме разширяваща се империя, барон Мелиадус. И желаем да продължим в същата насока. Ще бъде проява на непростим песимизъм, ако тъкмо сега спрем. Не смятате ли? Не такива са целите ни. Ние се гордеем с влиянието, което оказваме върху еволюцията на Земята. Бихме желали да разширяваме това влияние. Вие, от друга страна, изглеждате напълно лишен от желание да налагате със сила нашите принципи където и да било на тази планета — и да сеете ужас във всяко кътче на света. Вие започвате да издребнявате в целите си, отдавате се на страховете си…