Войниците вървели, докато се стъмнило. Легнали да спят в една горичка край шосето. Никой не ги търсел, въпреки че когато подполковникът, двамата майори, тримата лейтенанти и младши лейтенантът се върнали от столовата, открили, че личният състав на Второ отделение е силно намалял. Почти не били останали войници, които да командват.
Офицерите си легнали, без да имат ни най-малка представа къде са войниците, за които по закон отговаряли лично. Но пък знаели, че в Русия никога не наказват офицер за нещо, случило се на редник.
Рано сутринта на 9 септември петдесет и четиримата войници отново тръгнали по шосето. И отново покрай тях минавали напълно незаинтересовани офицери.
Преходът на групата редници, дарени със самоуважение, траял ден и половина и през това време никой от Двайсета дивизия не усетил липсата им. Вечерта на 9 септември те влезли във Волгоград, без да се крият. Видели ги и полицаи, но отново никой не се заинтересувал.
Стигнали до центъра на града.
„Беше към шест вечерта и се канехме да се прибираме, но изведнъж телефонът иззвъня. «Работите ли още? Може ли да дойдем при вас?»“ — разказва Татяна Зозуленко, директор на Волгоградската регионална организация за защита на правата на майките. — „Казах: «Идвайте веднага.» Нямаше как да знам какво ще се случи след малко. В малката ни стаичка влязоха четирима млади редници и ни казаха, че представляват група от 54-ма души. Попитах къде са другите и момчетата ме отведоха в тясното мазе на собствената ни сграда. Всички бяха там. Работя за тази организация от единайсет години, но такова нещо не бях виждала. Първата ми грижа беше къде да ги настаним. Вече беше тъмно. Питахме ги дали са яли. «Не — отвърнаха, — не сме хапвали нищо от вчера.» Наши сътрудници изтичаха да купят хляб и мляко колкото им стигат парите. Момчетата се нахвърлиха върху храната като изгладнели кучета, но с това бяхме свикнали. В армията хранят войниците много лошо, те са системно недохранени. Когато се наядоха, ги попитах: «Какъв резултат очаквате да постигнете?» Те отвърнаха: «Искаме офицерите, които бият войници, да бъдат наказани.» Решихме да ги настаним за през нощта на пода в нашия офис, а ние да преспим и сутринта да помислим какво да правим. На другия ден първата ни работа щеше да бъде да отидем при военния прокурор на гарнизона. Заключих и се прибрах. Живея наблизо и можех да се върна бързо при нужда. Обадих им се към 11 часа същата вечер, но никой не вдигна. В два през нощта ме събуди адвокатът ни Сергей Семушин. Каза, че му звъннал някой, който не се представил, но настоял да «подсигурим помещението». Бях там след броени минути. Пред сградата имаше военни коли с офицери. Не ми се представиха. Войниците бяха изчезнали. Попитах офицерите къде са, но не получих отговор.“
Сътрудниците от Организацията за защита на правата на майките открили, че някой е влязъл в компютъра, в който съхранявали информация за извършени в Двайсета дивизия престъпления, и я е изтрил. Намерили под килима бележка от войник, на която пишело, че не знаят къде ги отвеждат, че са ги били и имат нужда от помощ.
Какво бих могла да добавя? Войниците започнали да „липсват“ на офицерите чак след като им се обадили началниците. Това станало късно вечерта на 9 септември, след като Татяна Зозуленко се свързала с журналисти от Волгоград и информация за тях изтекла по медиите. И естествено, щабът поискал обяснение от офицерите. През нощта те пристигнали до сградата на Организацията на майките и всичките 54 войници били преместени в щаба. След това ги върнали в отделението им под командването на същите тези офицери, чийто тормоз ги накарал да избягат от полигона. Татяна Зозуленко попитала военния прокурор Чернов, чието задължение е да следи за спазването на закона в поделенията на гарнизона, защо го е направил, и той отвърнал, без да му мигне окото: „Защото те са наши войници.“
Това е ключът към сагата на петдесет и четиримата. „Наши войници“ означава „наши роби“. Нищо не се е променило в руската армия. Извратеното разбиране, че „честта на офицера“ трябва винаги да се пази, взима непрекъснато връх над живота и достойнството на редниците. Причина за бягството от полигона в Камишин е на първо място отвратителната армейска традиция, че войникът е роб на офицера. Офицерът винаги е прав и може да прави с войника каквото си поиска. Но то се е случило и заради тъжната истина, че гражданският контрол над процесите в армията, за който толкова се говореше по времето на Елцин и за който дори беше създаден законопроект, е мъртъв и погребан. Президентът Путин споделя традиционното армейско виждане за правата на офицерите и смята гражданския контрол над въоръжените сили за напълно неприемлив.