Но в дъното на всичко стои фактът, че Двайсета дивизия — известна още и като „Рохлинска“ по името на командира си Лев Рохлин, герой от Първата чеченска война, днес заместник-председател на Държавната Дума, — и особено поделение 20004, отдавна са се сдобили с лоша слава във Волгоград и в цяла Русия.
„Цяла година пращахме информация за престъпленията в поделение 20004 до военна прокуратура, най-вече до г-н Чернов, гарнизонния прокурор Чернов, но и до всички над него в йерархията, дори до главния военен прокурор в Москва — казва Татяна Зозуленко. — Поделение 20004 е на първо място по брой оплаквания от войниците. Офицерите ги бият, прибират «възнагражденията за активна военна служба» от завърналите се от Чечня [Двайсета дивизия се е била и в двете чеченски войни, води бойни действия в Кавказ и до този момент]. Къде ли не разказахме за това, но без никакви последствия. Прокуратурата реши да потули всичко. Случката на полигона в Камишин е напълно предсказуем резултат от безнаказаността на офицерите.“1
Няколко разказа
Русия, разбира се, има военен бюджет и около него много се дискутира. Армейското лоби се бори за нови инвестиции, за които да плаща държавната хазна. Това е стандартна международна практика. Но една важна подробност ни различава от другите страни и тя е, че сме сред най-крупните производители на оръжия и търгуваме с тях по целия свят. Именно Русия даде на света автомата „Калашников“. За много руснаци това е повод за гордост.
Не бих искала да се впускам в статистики. Чудя се само дали хората са доволни от реда, установен от президента Путин. Смятам това за най-важния критерий, по който трябва да се съди за действията на държавния глава. В търсене на отговор отидох в Комитета на войнишките майки и попитах жените там: „Вашите синове радваха ли се, че отиват в армията? Тя направи ли ги истински мъже?“
Научих много от отговорите им.
Детайлите са по-важни от цялостната картина. Поне за мен е така.
Миша Николаев живеел в покрайнините на Москва. Семейството му го изпратило в армията през юли 2001 г. да пази границата на десет часа път със самолет от Москва в селцето Горячий Пляж на остров Анучина на Южните Курили. Това е архипелагът, заради който непрекъснато има напрежение между руските и японските политици след края на Втората световна пойна.
Но докато се карат, някой трябва да пази границата. И един от тези хора бил Миша. Той оцелял само шест месеца в руския Далечен изток и загинал на 22 декември 2001 г. През есента вече пращал вкъщи тревожни писма, в които разказвал, че тялото му е покрито с рани. Молел семейството си да му изпрати лекарства: балсам на Вишневски, сулфаниламид, „каквото и да е за лечение на гнойни язви, метапирин, антисептици, превръзки и колкото се може повече лейкопласт. Тук няма нищо.“ Родителите му изпратили колет, без да роптаят, защото знаели, че армията е бедна, и си мислели, че положението не може да е чак толкова тежко, тъй като Миша все още работел като готвач в армейската столова. Ако бил сериозно болен, предполагали майката и бащата, няма да го допускат до мястото, където се приготвя храната.
Миша обаче продължил да готви на войниците дори когато цялото му тяло се покрило с гнойни рани. В заключението на патолога, направил аутопсията му, пише, че тъканите на нещастния войник буквално се цепели под скалпела му. В началото на XXI век руски войник изгнил жив пред очите на офицерите, без да получи каквато и да е медицинска помощ. Пълната безотговорност на командирите му убила Миша.
Дмитрий Кисельов бил изпратен да служи в селцето Истра в московските покрайнини. В Русия такова назначение се счита за чист късмет. Бил близо де Москва, родителите му, които били московчани, можели да го посещават и да се доберат до командира му, ако синът им имал нужда от помощ. Не било като да го пратят на Курилските острови. Но и това не спасило Миша от разложението сред офицерите.
Командирът на редник Кисельов — подполковник Александър Бороненков — имал печеливш страничен бизнес. Нищо необичайно за съвременната руска армия. Офицерите й са готови на всякакви номера, тъй като заплатите им са малки. Но специално този подполковник търгувал с войници. Истра е вилно селище и Бороненков продавал войниците си на собствениците на околните земи като евтина работна ръка. Редниците работели само за храна, а заплащането им отивало директно за командира. Но и тази схема за печелене на пари не е уникална. Даже е широко разпространена: войниците се „продават“ като безплатни аргати, или по-точно роби, на богаташи за срока на военната им служба. Така офицерите си уреждат „бартер“ с хора, които смятат за „полезни“. Ако офицерът има нужда от поправка на колата, но няма пари, води няколко войници в сервиза. Те работят безплатно колкото каже началникът на сервиза и в замяна офицерът получава ремонт на колата си.
1
Историята с 54-мата войници получи широка популярност, в резултат на което официалното разследване бе проведено от Главна военна прокуратура. То стигна да извода, че макар по време на „обучението“ офицерите да са превишили правата си, провиненията на войниците на полигона са предизвикали офицерите да изгубят контрол. Случаят така и не стигна до съда и никой от офицерите не получи присъда. Войниците бяха пръснати в различни поделения, за да не създават повече проблеми. Това соломоновско решение беше взето в полза отново на военната машина. Подобни случаи се разследват от военни прокурори и се предават на военни съдилища. Тези прокурори и съдии също са част от въоръжените сили, положили са клетва за вярност и са подчинени на своите началници, а йерархията стига до върха на Министерството на отбраната. Което означава, че не могат на нито едно ниво да бъдат независими в преценките си.