Човек без късмет
Рутинска народна приказка
Някога си на един кръстопът живели мъж и жена — градинари. Били те ни стари, ни млади, ни бедни, ни богати. И градинката им не била кой знай колко голяма, ама лежала досам реката, добре се напоявала и давала щедра родитба, та стопаните поминували някак.
Една само грижа си имали: синът им го взели войник и ето вече пролетта се източила, напекло лятото, а от него няма нито писмо, нито барем по някого вест да дойде. Тревожат се родителите, не могат място да си намерят. Всяка заран жената причаквала на прага пощенския раздавач, кой то обикалял из съседните села, но той всеки път я отминавал, клатейки глава.
— Ах, божичко, дали е болен, дали вражи куршум не го е ранил или убил?! — вайкала се тя и, както казват старите хора, — да не дава бог да се случи онова, що майката мисли!
Минавали дните, седмиците — ето вече и лятото ще се изниже…
Една привечер се похлопало на пътната порта. Показал се на прага градинарят, гледа — непознат човек с чанта на рамо, в ръката размахва дългоочакваното писмо. Синът пише, че е жив и здрав, ала от усилните учения не намира сгода да им се обади, та да прощават родителите и да не берат грижа за него.
Ах, как се възрадвали стопаните! Насила накарали писмоносецът да влезе, да седне на трапезата. Угостили го с всичко, що били скътали за важни гости по светли празници.
— Ами къде е предишният пощаджия? — попитал градинарят.
— На години е и много дълъг му се вижда вече пътят. Остави службата и се прибра при щерка си, внучетата да гледа.
— А ти кой си, откъде си? — подхваща жената. — За пръв път, май, те виждаме…
— Живея в онова село, което е нагоре по реката — отговаря а драго сърце писмоносецът. — От днес съм поел пощенската служба…
— И какво си работил досега? — пита градинарят, не от любопитство, а колкото да поддържа разговора.
— Че и аз като вас: имот имах — и къща, и стока, и нивица — от баща ми наследство. Работех яката — време не ми оставаше за себе си да помисля, да сгледам някоя мома и дом да подредя… Ама като съм си без късмет! Ето, към края на тая пролет се изви силна буря. Свари ме на нивата. А в туй време да падне гръм върху плевника; пламнал той, огънят се прехвърлил на къщата, сетне в обора. Додето се върна, всичко станало на пепел…
Домакините слушат и кимат съчувствено с глава. Въздиша пощаджията и продължава:
— Не бях се оправил още от тази беда, град колкото гълъбови яйца удари нивицата ми тъкмо пред жътва цялата пшеница смачка. Ей такъв съм — кутсуз! Гдето се вика, злато да хвана, на камък се превръща! Няма да ми повярвате, ако всичко ви доразпарвя. Къщата ни беше до сами реката, както вашата. Край брега се гърбеше един изкорубен бук, от памтивека завещан на нашия род. Пазехме го всички за черни дни. Защото от баща на син се разправяше, че в хралупата му има имане. Един от моите далечни прадеди — не зная кой — спечелил някоя и друга пара и я скътал в хралупата. Сетне неговият първороден сия, а подир него внукът… И така един след друг — кой колкото можел оста вил в хралупата за следващите. Изтърколили се годините и столетията — всеки първенец на рода се смятал задължен да скрие нещо за бъдните поколения, когато се намерят в голяма нужда. Помня, че и дядо, и баща ми също пускаха пари… И така се бе случило, че никой от нашите не беше посмял да бръкне и извади пара, защото всички са успявали някак си да свързват двата края. Ех, пък като се видях съвсем натясно, помислих си: „То може и да не е кой знай колко голямо родовото имане, ама все някак ще ми помогне да се изправя на крака, че от моята беда по-голяма никой от нашите не е патил.“ Тъй си рекох и се запътих към реката. И що да видя! През нощта беше валял силен дъжд, придошъл порой, изтръгнал из корен корубестия бук, отнесъл го не знам къде… И аз трябваше да се хвана за някаква работа, дордето от глад не съм се поболял. Затуй, като напусна службата старият раздавач, аз му взех мястото — завършил своя тъжен разказ новият пощаджия.
Още не го доизслушал, градинарят станал от стола и за почнал да крачи из стаята. А жената през сълзи рекла:
— Моля ти се, остани тук да нощуваш. Ще се намерят постеля и завивки. Ти ни донесе такава голяма радост, пък твоята орис толкова ни нажали…
Склонил писмоносецът, защото бил много изморен. Стопанката го завела в стаята на сина си, където го чакало готово легло, и си излязла. Подир малко, докато тя да измие чиниите, се разнесло юнашкото хъркане на морния пътник.
Тогава градинарят направил знак на жена си и двамата излезли навън под навеса. Той и заговорил тихичко:
— Жено, ти ме знаеш — всякога всичко съм споделял с тебе, само едно нещо досега не съм ти казал: Помниш ли онзи проливен дъжд, който се изля през нощта, та реката придойде и едва не отвлече посевите? На заранта отивам към брега да видя какви пакости е сторила реката и гледам — довлякла едно старо дърво. Измъкнах го, слънцето го изсуши, сетне се запретнах да приготвя дърва за зимата. И знаеш ли — това ще да е бил букът на нашия пощаджия! Когато го разцепих, из зейналата хралупа се изсипаха порой пари — медни, сребърни, дори и няколко златни… Прибрах ги и си думах: „Ще свърши синчето службата, ще поиска да се жени или друга работа да хване — тези пари тъкмо на сгода ще му дойдат.“