— За нея също не е лесно. Тя знае, че страдаш.
— Така е — кимна тя и отпи нова глътка.
— Няма ли да хапнеш? — посочих към чинията.
— Не съм гладна. Винаги е така, когато Тим е в болницата. Стоплям си нещо с намерението да ям, но когато го сложа пред себе си, стомахът ми отказва.
Тя се втренчи в чинията си, сякаш убеждаваше себе си да си вземе малко, но накрая тръсна глава.
— Хайде, моля те! — настоях аз. — Хапни поне мъничко. Трябва да ядеш.
— Добре съм.
— Направи го заради мен тогава. Не съм свикнал да ме зяпат, докато ям. Гадно е.
— Добре — предаде се тя. Набоде съвсем малко парченце на вилицата и го поднесе към устата си. — Сега доволен ли си?
— О, да — казах заядливо. — Точно това имах предвид. За десерт може би ще хапнем малко трохи? А дотогава просто дръж вилицата и се прави, че ядеш.
Тя се засмя.
— Радвам се, че си тук. Напоследък единствено ти си позволяваш да ми говориш така.
— Как „така“? Директно ли имаш предвид?
— Да. Вярваш или не, точно това имах предвид.
Тя остави вилицата и бутна чинията, без да обръща внимание на молбите ми.
— Винаги си бил такъв — открит и честен.
— Някога си мислех същото за теб.
Тя избърса устните си със салфетка и я хвърли на масата.
— Хубави дни бяха, а?
Тя ме погледна някак особено. Настръхнах и за миг в мен оживяха всички спомени, всички надежди и мечти, свързани с нея. Савана отново беше онова момиче, което срещнах на плажа, животът й все още беше пред нея и аз все още исках да бъда част от него.
Тя прокара ръка през косата си и венчалната халка проблесна на светлината. Наведох глава и се съсредоточих в чинията си.
— Да — измърморих, загребах от лазанята и се опитах да изтрия образите в главата си. Преглътнах и веднага поех нова хапка.
— Какво става? Нещо се развълнува? — запита тя.
— Не, нищо — излъгах аз.
— Не си спокоен.
Разбира се, че е същото момиче, помислих си, само дето беше омъжена. Пийнах една глътка вино — количеството й се равняваше на всички нейни малки глътки досега. После се отпуснах назад.
— Защо съм тук, Савана?
— За какво говориш?
— За това — посочих около себе си. — Каниш ме на вечеря, макар ти да не ядеш. Споменаваш за миналото. Какво става?
— Нищо не става — тросна се тя.
— Тогава какво? Защо ме покани?
Тя стана и си сипа втора чаша с вино.
— Може би просто имам нужда да поговоря с някого — прошепна тя. — Казах ти, че не мога да споделям с мама и татко. Дори и с Тим не мога да говоря както с теб. Всеки има нужда да поговори с някого.
Звучеше като победена. Но беше напълно права. Знаех го, нали затова бях дошъл в Ленор.
— Разбирам те — затворих очи. Когато ги отворих, тя ме гледаше преценяващо. — Само че не знам как да се оправя с всичко това. С миналото. С нас. С брака ти. Дори и с болестта на Тим. Не мога да наместя всичко това в една схема.
Тя се усмихна горчиво.
— Мислиш ли, че аз мога?
Не отговорих.
— Искаш да знаеш истината? — попита и продължи, без да изчака отговор. — Истината е, че се опитвам да събера енергия от днешния ден, за да преживея следващия.
Затвори очи, признанието явно беше трудно за нея, но след малко ги отвори и продължи:
— Усещам, че все още имаш чувства към мен. И бих искала да мога да ти кажа, че искам да разбера всичко, случило се в живота ти след онова ужасно писмо, но… — Тя се поколеба за миг. — Не съм убедена, че съм готова да го чуя. Знам само, че когато те видях онази вечер пред мен, се почувствах добре. Не прекрасно, просто добре. И това е много важно. През последните шест месеца не е минавал ден, без да се чувствам зле. Всяка сутрин се събуждам и треперя от нерви, от яд и от страх, че ще загубя съпруга си. И се треса така, докато слънцето залезе. Всеки един ден от живота ми за цели шест месеца. Сега е така, а трудното тепърва предстои. Ще става все по-лошо. Ще добавим и проблема с парите за лечението му. Отговорността да намеря най-добрите специалисти в областта. Да спася живота му.
Тя млъкна и се вгледа в мен, за да види реакцията ми.
Знаех, че трябва да я успокоя, но както винаги не успях. Мислех само, че тя все още е момичето, което някога обичах и още обичам, но никога няма да имам.
— Извинявай — промърмори уморено тя. Усмивката й също беше уморена. — Не исках да те въвличам във всичко това. Просто се радвам, че си тук.
Забих поглед в плота на масата и се опитах да потисна напиращите в мен чувства.
— Добре — отвърнах тихо.
Савана се приближи и допълни чашата ми, въпреки че не бях изпил повече от онази една глътка.
— Добре? Аз си изливам сърцето пред теб, а всичко, което чувам от теб, е едно добре?