— Какво искаш да кажа?
Тя се обърна и тръгна към вратата.
— Можеше да кажеш, че също се радваш да ме видиш — подхвърли и излезе от кухнята.
Не чух външната врата да се отваря и заключих, че е отишла във всекидневната.
Думите й даваха надежда, но не исках да я последвам. Нещата между нас бяха променени и нямаше начин да върна онова време. Продължих настървено да лапам лазанята, едновременно развълнуван и разтревожен. Не можех да разбера какво иска от мен. Нали тя изпрати онова писмо, тя приключи връзката ни? Трябваше ли да се преструвам, че не се бе случило нищо?
Ометох лазанята, отнесох двете чинии в мивката и ги измих.
Погледнах през водната пелена към колата си и осъзнах, че трябва просто да си тръгна и никога да не се обръщам назад. Така щеше да е по-лесно и за двамата. Бръкнах в джоба за ключовете, но в същия миг чух от стаята звук и гневът ми се стопи. Тя плачеше.
Опитах се да не обръщам внимание на риданията й, но не устоях. Взех чашата с виното и влязох при нея.
Савана седеше на дивана с чаша в ръце. Чу ме и вдигна мокрите си очи към мен. Вятърът отвън виеше, дъждът бе преминал в порой. Една светкавица проряза небосклона, последвана от нисък и дълъг рев на гръмотевица.
Седнах до нея, сложих чашата си на края на масата и се огледах. На полицата над камината имаше две снимки на Савана и Тим от сватбата. На едната разрязваха тортата, а другата беше от църквата. Тя сияеше от радост и изведнъж ми се прииска аз да съм този до нея.
— Извинявай — промълви тя. — Не бива да плача, но просто не можах да сдържа сълзите.
— Разбирам — измърморих аз. — Много ти се струпа.
Настъпи тишина. Заслушах се в плющящия по прозорците дъжд.
— Навън е страшна буря — опитах се отчаяно да запълня тишината.
— Да — отвърна разсеяно тя.
— Мислиш ли, че Алън е на сигурно място?
Тя започна да барабани с пръсти по чашата си.
— Няма да си тръгне от болницата, преди да спре дъждът. Не обича светкавици. Но бурята няма да трае дълго. Вятърът ще подкара облаците към крайбрежието. Обикновено става така.
Тя се поколеба за миг и наведе очи.
— Помниш ли онази буря? Когато се скрихме в строежа?
— Разбира се.
— Все още мисля за онази нощ. Тогава за пръв път ти казах, че те обичам. Спомних си за нея онзи ден. Тим беше в болницата, аз седях точно тук, където съм сега, Алън беше с него. Докато гледах дъжда, спомените ми се върнаха. Бяха толкова ясни, сякаш се случваше сега. После дъждът спря и си казах, че е време да нахраня конете. Върнах се към нормалния живот и ми се стори, че онази нощ е плод просто на моето въображение. Сякаш се е случило с някой друг, някой, когото вече не познавам.
Тя се наведе към мен.
— Какво си спомняш най-ясно?
— Всичко — отвърнах.
— Абсолютно всичко? — очите й проблеснаха зад миглите.
Бурята отвън вилнееше.
Полумракът в стаята придаваше някаква интимност на обстановката и аз потръпнах във виновно очакване. Докъде щеше да ни доведе всичко това. Желаех я толкова много, но дълбоко в себе си съзнавах, че Савана вече не ми принадлежи и никога повече няма да бъде моя.
Усещах присъствието на Тим навсякъде около нея и знаех, че тя му принадлежи.
Отпих глътка вино и върнах чашата на масата.
— Абсолютно всичко — опитах се да остана спокоен. — Нали ти искаше така? Да гледам пълната луна, за да не забравя нищо от онези дни и нощи?
Не й казах, че все още излизам и гледам луната в първия ден на пълнолунието и въпреки чувството за вина се надявах и тя да го нрави.
— Да ти кажа ли какво си спомням най-ясно? — попита тя.
— Когато разбих носа на Тим?
— Не — засмя се тя, но изведнъж стана сериозна. — Когато бяхме на църква. За пръв път, когато те видях с костюм и вратовръзка. Трябва да се обличаш по-често така. Изглеждаше фантастично.
Тя се загледа замечтано, после се усети и върна погледа си към мен.
— Излизаш ли с някоя?
— Не.
— И аз така мисля — кимна Савана. — Иначе щеше да я споменеш.
Тя се загледа през прозореца. В далечината един кон тичаше под дъжда.
— Трябва да ги нахраня. Сигурна съм, че вече се чудят къде съм.
— Спокойно, нищо няма да им стане — обадих се аз.
— Лесно ти е да го кажеш. Повярвай ми, когато са гладни, озверяват точно като нас.
— Сигурно не ти е лесно да се справяш с всичко това съвсем сама.
— Не е лесно, но имам ли избор? Добре, че в института ни влизат в положението. Дават на Тим отпуск, колкото е нужно, а когато е в болница, ми разрешават да отсъствам.
Стрелна ме с поглед и ме подразни.
— Като в армията, нали?
— О, да. Съвсем същото.
Тя се изкиска, но само след миг отново стана сериозна.