Те продължиха да капят из целия път, сякаш нямаше никога да спрат.
Прекарах вечерта в стаята си. От коридора се чуваха стъпки и характерния звук от носене на багаж. Понякога стаята се осветяваше от фаровете на преминаващи или спиращи на паркинга коли и тъмнината се изпълваше с призрачни сенки. Хора, тръгнали по своя път, хора, готови да следват съдбата си. Лежах на леглото, изпълнен със завист към тях, и се питах дали и аз някога ще мога да кажа същото за себе си.
Дори не се опитах да поспя. Лежах и мислех за Тим, но вместо измършавялата фигура в болничната стая си представях онова жизнено, приветливо момче, което бях срещнал на плажа преди години, готово да се усмихне и каже добра дума на всеки. Спомних си татко, опитах се да си представя последните седмици от живота му. Надявах се да е имало някой край него, готов да го слуша, докато говори до безкрай за монети, надявах се директорът да не ме е излъгал, когато каза, че си е отишъл спокойно в съня си. Мислих и за Алън, за непознатия свят, в който живееше. Но най-много мислих за Савана. Спомнях си всяка минута от прекарания с нея ден и непрекъснато се връщах към миналото, опитвах се да запълня празнината в сърцето си.
На сутринта, щом слънцето се надигна от земята, си взех душ и прибрах малкото багаж отново в колата си. Отидох в крайпътното ресторантче отсреща и си поръчах закуска, но когато донесоха димящата чиния, я побутнах настрани и изпих само кафето.
Зачудих се дали Савана е станала вече. Може би вече хранеше конете.
Беше девет, когато влязох в болницата. Регистрирах се и поех с асансьора към третия етаж.
Тръгнах по същия коридор, по който бях дошъл вчера. Вратата на Тим беше открехната и от вътре се чуваше телевизор. Тим ме видя и се усмихна изненадано.
— Здрасти, Джон — приветства ме и спря телевизора. — Влизай. Просто убивах времето.
Седнах на стола, където седях вчера. Забелязах, че Тим е по-жизнен. Той успя да се поизправи и отново насочи вниманието си към мен.
— Какво те води толкова рано?
— Ще си тръгвам — обясних. — Утре летя за Германия. Знаеш как е.
— Да, знам — кимна той. — Аз пък се надявам днес да ме изпишат. Тази нощ спах чудесно.
— Много добре. Радвам се да го чуя.
Втренчих поглед в него, търсех някакъв знак за подозрение, някакво трепване от мисълта, че може би снощи между нас със Савана се е случило нещо, но не забелязах нищо.
— Защо всъщност си тук, Джон? — попита ме той.
— Не съм много сигурен — признах. — Имах чувството, че трябва да те видя още веднъж. Мислех, че и ти искаш да ме видиш.
Той кимна отново и се обърна към прозореца. От неговото положение не се виждаше нищо, освен квадрат, изпълнен с въздух.
— Да ти кажа ли кое е най-лошото в тази история? — започна той. — Тревожа се за Алън. Знам какво става с мен. Знам, че изгледите не са добри и че може и да не прескоча трапа. Започвам да свиквам с тази мисъл. Но, както ти казах и вчера, боря се със зъби и нокти и не спирам да се надявам, че ми предстоят още хубави дни. А Савана… Знам, че ако нещо се случи с мен, тя ще е съсипана. Но когато родителите ми загинаха, научих нещо важно.
— Че животът не е честен ли?
— Това също. Но научих, че човек може да превъзмогне всичко, въпреки че му изглежда невъзможно. С времето мъката… става по-поносима. Може да не си отиде напълно, но вече не блокира съзнанието ти. Така ще стане и със Савана. Тя е млада и силна и знам, че ще продължи напред. Но Алън… Не знам какво ще стане с брат ми. Кой ще се грижи за него, къде ще живее?
— Савана няма да го изостави.
— Знам, но не е честно спрямо нея. Трябва ли да я товаря с тази отговорност?
— Няма значение дали е честно. Тя няма да позволи да му се случи нещо.
— Как? Ще трябва да ходи на работа. Тогава кой ще се грижи за него? Той е още толкова млад. Само на деветнайсет е, защо да я задължавам да се грижи за него през следващите петдесет години, например? За мен нещата седят по друг начин. Той ми е брат и толкова. Но Савана…
Той поклати тъжно глава.
— Тя е млада и красива. Защо да я спирам да се омъжи отново?
— Какви ги говориш?
— Дали новият й съпруг ще е съгласен да се грижи за Алън?
Не отговорих. Той вдигна вежди и попита:
— Ти би ли се грижил?
Отворих уста да кажа нещо, но гласът ми го нямаше никакъв.
Чертите на лицето му се смекчиха.
— Ето за какво си мисля, докато лежа тук. Когато не се чувствам зле, де. Всъщност мисля за много неща, включително и за теб.
— За мен?
— Ти все още я обичаш, нали?
Напрегнах се, за да не позволя на нито едно мускулче да ме издаде, но въпреки всичко той разбра.