— Трябва. Отпускът ми свърши.
Тя скръсти ръце.
— Щеше ли да дойдеш да се сбогуваш с мен?
— Не знам — признах. — Не съм мислил.
По лицето й мина сянка на обида и разочарование.
— За какво си говорихте с Тим?
Погледнах към болницата, после — към нея.
— По-добре питай него.
Тя стисна устни.
— Значи така ще се разделим?
От пътя изрева клаксон и потока от коли внезапно забави ход. Една червена тойота премина в другото платно, за да излезе от трафика. Докато гледах маневрите й, осъзнах, че не е редно да я оставя без отговор.
— Да — отвърнах. — Мисля, че трябва да се разделим.
Тя стисна юмруци и кокалчетата на ръцете й побеляха.
— Може ли да ти пиша?
Насилих се да не отместя поглед от нея. Как ми се искаше всичко да се беше наредило по-иначе!
— Мисля, че не е добра идея.
— Не разбирам.
— Много добре разбираш — отвърнах. — Ти си омъжена за Тим, не за мен.
Оставих изречението да виси във въздуха, докато събера сили да продължа.
— Той е добър човек, Савана. Много по-добър от мен, бъди сигурна, и аз се радвам, че се омъжи за него. Колкото и да те обичам, не мога да разбия този брак. И дълбоко в себе си съм убеден, че и ти не можеш. Дори да ме обичаш, ти обичаш и него. Отне ми време да го разбера, но сега съм сигурен.
Не казах нищо за неясното бъдеще на Тим. Очите на Савана бавно се изпълниха със сълзи.
— Ще се видим ли някога отново?
— Не знам — думите изгаряха гърдите ми. — Но се надявам да не стане.
— Как можеш да кажеш такова нещо — каза тя и гласът й изведнъж се пречупи.
— Защото това ще значи, че Тим се е оправил. И имам усещането, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъде.
— Можеш ли да обещаеш?
— Не — поклатих глава. — Не мога.
— Тогава защо всичко трябва да свърши така?
Сълзите се затъркаляха по страните й и въпреки че имах намерение да тръгна веднага, аз се доближих до нея и изтрих нежно сълзите й.
В погледа й прочетох страх и тъга, гняв и обида. Но преди всичко имаше молба. Молба да променя решението си.
Преглътнах с мъка.
— Ти си негова жена и той се нуждае от теб. От цялата теб, без остатък. Между вас няма място за трети и двамата знаем, че не би трябвало да има.
Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.
Аз също усетих влага в моите. Наведох се и я целунах нежно по устните, после я прегърнах и я притиснах силно до сърцето си.
— Обичам те, Савана, и винаги ще те обичам — прошепнах в ухото й. — Ти си най-хубавото нещо, които ми се е случвало някога. Ти си най-добрата ми приятелка и моя единствена любима и никога няма да съжалявам за това, което се случи между нас. Ти осмисли живота ми и най-важното, даде ми баща. Никога няма да го забравя. Ще останеш завинаги в най-добрата част от мен. Много ми е мъчно, че нещата се развиха така, но трябва да тръгвам, а ти трябва да отидеш при съпруга си.
Говорех и говорех, а тялото й се тресеше от ридания. Продължих да я държа в прегръдките си дълго след като бях казал всичко. Когато накрая се разделихме, някакво шесто чувство ми подсказа, че я прегръщам за последен път.
Отстъпих, без да откъсвам поглед от нея.
— Аз също те обичам, Джон — каза тихо тя.
— Сбогом, Савана! — вдигнах ръка.
Тя изтри очите си и тръгна към болницата.
Да кажа сбогом е най-трудното нещо, което някога съм правил. Част от мен беше готова веднага да обърне колата да я причака пред болницата, за да й каже, че винаги ще бъда до нея, и да й сподели казаните от Тим неща. Но не го направих.
Напуснах града по най-бързия начин и спрях чак на една бензиностанция. Напълних резервоара с бензин и купих бутилка минерална вода. Отидох да платя и на касата видях буркан за събиране на пари за Тим. Останах загледан в него. Беше пълен с дребни монети и книжни долари. Един надпис върху стъклото сочеше банкова сметка в местната банка. Помолих собственика да ми върне в монети за телефон и той напълни шепата ми с монети по двайсет и пет цента.
Отидох до колата и прерових документите в папката на татко. Намерих, каквото търсех, взех химикалка и тръгнах към телефона пред магазина. Колите преминаваха с грохот по магистралата и когато набрах „информация“, трябваше да притисна телефона до ухото си, за да чуя казаните от механичния глас на компютъра цифри на търсения от мен телефон. Надрасках номера на гърба на папката, после затворих. Пуснах още няколко монети и набрах номера. Чух друг механичен глас, който ми поиска още пари. Пуснах всичките монети и най-накрая се свързах.
Представих се на мъжа от другата страна и попитах дали ме помни.
— Разбира се, Джон. Как си?
— Добре, благодаря. Татко почина.