Когато най-сетне я виждам да излиза, чувствам странен гъдел по гърлото си. Никога не съм се чувствал така. Тя спира на стълбите и обръща поглед в моята посока. Замръзвам, въпреки че няма начин да ме види оттам. Тя затваря тихо вратата зад себе си. Бавно слиза по стълбите и застава в центъра на двора.
Спира и се оглежда, за да е сигурна, че никой не я следва. Най-сетне като че ли се отпуска. И после, сякаш свидетел на някакво чудо, виждам как вдига лице към луната. Поглъщам я с очи, мога да видя потока от спомени, преминаващи през ума й, и искам само едно — да побягна, за да не разбере, че съм там. Но стоя като закован на мястото си и също вдигам взор към луната. И за миг ми се струва, че отново сме заедно.