Боунс се усмихна тъжно.
— Той е очарован, което е разбираемо. Иън колекционира редки неща, а по-рядко от теб няма, красавице моя със смесена кръв. В опасност си. Иън не знае, че съм те открил, но и без това скоро сам ще те намери.
Обмислих думите му и после свих рамене.
— Няма значение. Веднъж вече победих Иън, мога отново да го направя.
— Не и предвид начина, по който той ще подходи. — Нещо в гласа му ме накара да го изгледам проницателно. — Познавам създателя си. Иън няма просто да се появи някоя вечер и да започне честна битка с теб. Ще отвлече всеки, когото обичаш, и след това ще преговаря с теб. Повярвай ми, няма да харесаш условията му. А сега единственото ти предимство съм аз. Заради хитроумното ти описание на връзката ни Иън мисли, че ме взаимно се мразим. Добре изиграно от твоя страна. Особено частта с парите. И все пак, искаш ли си чека?
— Аз ще напиша чек на теб, ако си тръгнеш — измърморих.
Боунс не обърна внимание на думите ми.
— Освен това все още има обявена награда за главата ти. На сватбата вече ти казах, че ми предлагаха да свърша работата и че издебнах поръчителите, но не знам кой е последният. Той или тя е много дискретен. Така че над теб е надвиснала и тази опасност, която е доста по-страшна от Иън. И без значение дали ти харесва или не, моята помощ ще ти бъде нужна.
— Вампирите и гулите ме преследват непрестанно — рекох с безразличие. — Ако възникне нужда от помощ, си имам своя отряд.
— Хора? — Тонът му бе изпълнен с презрение. — Единственият начин, по който те могат да ти помогнат, е да обезвредят нападателя, като му дадат възможност да преяде до пръсване!
— Толкова си арогантен.
Боунс се приближи, така че ни делеше едва метър.
— Толкова съм силен. Повече, отколкото можеш да си представиш. Това е самата истина, не е арогантност. Всичките членове на отряда ти взети заедно не могат да те защитят така, както аз мога, и ти го знаеш. Сега не е моментът да проявяваш ината си и да настояваш да свършиш всичко сама, Котенце. Независимо дали искаш помощта ми, или не, ще я получиш.
— По дяволите, Боунс, колко пъти ще трябва да ти повтарям, че най-добрият начин да ми помогнеш, е като си тръгнеш? Оценявам предупреждението за Иън, но ако продължиш да се навърташ около мен, ти ще бъдеш този, озовал се в опасност. Не се притеснявай за мен, мога да се грижа за себе си.
Той нагло вдигна вежда.
— И ти не се притеснявай за мен, сладурче. Никак не се страхувам от шефа ти или от шайката ти. Искаш да се отървеш от мен? Тогава ще ти се наложи да ме убиеш.
Мамка му! Не можех да го направя. Мътните го взели, не бях в състояние да го сторя дори когато мислех, че изклал едно беззащитно семейство.
— Тогава аз ще си тръгна. — Отчаянието ме правеше смела. — Веднъж вече го направих, ще успея и втори път.
Внезапно и без всякакво предупреждение се озовах в прегръдките му и той наклони главата ми назад. Може би не се дължеше единствено на бързината му, а и сама си бях виновна. Толкова бях заета да поддържам в добро състояние емоционалните си щитове, че почти напълно забравих за физическата си безопасност. А и честно да си кажа, не бях очаквала Боунс да ме ухапе.
Да, бях свалила гарда пред него.
Зъбите му се впиха дълбоко във врата ми, също като онзи път преди години, когато ме бе ухапал. И онова, което логиката ми нашепваше, че трябва да е болезнено, всъщност се оказа приятно. Много, много приятно и ставаше все по-приятно с всяко следващо всмукване на устните му. Странна топлина се разля по цялото ми тяло, макар че заради кръвта, която се изливаше в устата на Боунс, трябваше да ми стане студено.
Престани, исках да кажа, но явно не успявах да изрека думите. Вместо това от мен се откъсна примитивен стон. Боунс затегна прегръдката си, наведе ме назад и облиза врата ми, преди отново да впие зъби в него.
Трепнах от удоволствие, въпреки че през ума ми минаха тревожни мисли. Дали ще ме убие? Дали ще ме превърне във вампир? Нито една от възможностите не ме привличаше. Пред очите ми заиграха тъмни петна, ако изобщо все още бяха отворени. Ушите ми бучаха или от собственото ми сърцебиенето, или от шума, който човек чува, преди да припадне.
Юмруците ми забарабаниха по гърба му. Само това можех да направя, за да му кажа да спре, защото явно устата ми служеше единствено за издаване на тихи стонове на удоволствие. Тогава осъзнах, че мога да го спра, ако наистина искам. Все още стисках в ръка сребърния си нож. Усещах студения метал между пръстите си.